Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Старецът се изкашля, поклати леко глава, отвори очи, затвори ги и пак се изкашля.

Дик попита:

— Ей, слушай! Какво му е?

— От промяната — отвърна момчето — и от вървенето. Тръгнали сме преди Коледа. Струва ми се, че сме изминали по-голямата част от Тексас.

Докато продължаваше да разтрива ръцете на стареца, момчето със съвсем равнодушен глас им разправи, че преди да предприемат сегашното си пътуване, той, дядо му и леля му живеели сами в една ферма близо до Шевърпорт, Луизиана. Неотдавна лелята умряла.

— Джони не е добре вече близо година и леля трябваше да върши цялата работа. Само аз й помагах. Веднъж цепехме дърва. Цепехме един пън и по едно време леля каза, че няма вече сили. Виждали ли сте кон да падне и вече да не стане? Аз съм виждал. И леля точно тъй падна… — Няколко дни преди Коледа собственикът на фермата, от когото дядо му я вземал под наем, „ни изгони“ — продължи момчето. — Не ни оставаше друго, освен да тръгнем за Тексас. Да търсим мисис Джаксън. Аз никога не съм я виждал, но тя е родна сестра на Джони. А някой все трябва да ни прибере. Поне него. Той няма да може още дълго да върви. През нощта ни валя дъжд.

Колата спря. Пери запита Дик защо спира.

— Човекът е много болен — каза Дик.

— Е-е? Какво смяташ да правиш? Да го изхвърлиш? Размърдай си мозъка. Поне веднъж!

— Ти наистина си гаден подлец!

— А ако умре?

Момчето каза:

— Няма да умре. Щом сме дошли дотук, той ще почака още малко.

Дик настояваше:

— Ами ако умре? Помисли какво може да стане. Ще почнат да ни разпитват.

— Откровено казано, не давам пукната пара! Искаш да го изхвърлиш? Хайде тогава! — Пери погледна болния старец, затворил очи, зашеметен, глух. После погледна момчето, то спокойно отвърна на погледа му. Не молеше, „не искаше нищо“. Пери си припомни какъв беше той на неговите години, как скиташе с един стар човек. — Хайде! Изхвърли ги! Но и аз ще сляза с тях!

— Добре, добре, добре! Само не забравяй — каза Дик, — ти ще си виновен!

Дик смени скоростите, но щом колата потегли, момчето внезапно викна:

— Чакайте!

Изскочи вън и забърза към канавката край шосето. Спря, наведе се и взе една, две, три, четири празни бутилки от кока-кола. Изтича обратно и скочи щастливо и усмихнато в колата.

— От тия бутилки може да се изкарват много пари — каза то на Дик. — Знаете ли, господине, ако карате бавничко, гарантирам ви една добра печалба. Джони и аз тъй се прехранваме. От депозита.

Това развесели Дик, но го и заинтересува. И когато след малко момчето му викна да спре, веднага се подчини. Почнаха да спират толкова често, че им взе цял час да изминат пет мили, но си заслужаваше. Детето беше „без преувеличение“ гениално. То забелязваше сред странични камъни и покрит с трева чакъл хвърлените лъскаво кафяви бирени бутилки и морскозелените от „7-ЪП“ и канадска ракия. Скоро и Пери разви личната си дарба да открива бутилки. Отначало само показваше на момчето къде ги е видял. Смяташе, че е много недостойно да тича и да ги събира. Струваше му се „доста глупаво“, само „детинска работа“. Но играта наподоби търсене на съкровища и създаде нужното вълнение. След малко и Пери се поддаде на забавлението, на това трескаво търсене на празни бутилки. Дик също, но той го вършеше съвсем сериозно. Може да е налудничаво, но пък може би това е начин да се спечелят малко пари — поне няколко долара. Господ знае, той и Пери имаха нужда от тях; общите им финанси в момента бяха по-малко от пет долара.

Сега тримата — Дик, момчето и Пери — изскачаха от колата и приятелски, но безсрамно се надпреварваха. По едно време Дик откри в дъното на канавката цяла каса с бутилки от вино и уиски, но се огорчи, като научи, че откритието му е без стойност.

— Не плащат депозит за бутилки от местен алкохол — осведоми го момчето. — Дори и някои от бирените не струват и обикновено не се занимавам с тях. Търся само съвсем сигурните. „Пепър“, „Пепси-кола“, „Кук“, „Уайт Рок“, „Неи“.

Дик попита:

— Как се казваш?

— Бил — отговори момчето.

— Е, Бил, ти си добър учител.

Нощта настъпи и принуди ловците да прекратят търсенето. Освен това бяха насъбрали толкова бутилки, колкото колата можеше да побере. Багажникът беше пълен, задната седалка приличаше на лъскава купчина смет. Незабелязан, неспоменаван дори и от своя внук, болният старец почти беше изчезнал под този мърдащ, звънтящ, опасен товар.

Дик забеляза:

— Ама че ще е весело, ако катастрофираме!

Няколко светлини рекламираха „Ню Мотел“. Когато пътниците го наближиха, видяха, че е внушителен — състоеше се от много бунгала, гараж, ресторант и бар. Момчето пое грижата, като каза на Дик: