— Тук ли е?
Пери кимна и в този миг полицейската кола се изравни с тяхната.
Следственият отдел в градския затвор на Лас Вегас има две стаи за разпит — с флуоресцентно осветление, три метра на три и шестдесет, с таван и стени от целотекс. Всяка стая има електрически вентилатор, металическа маса и металически сгъваеми столове. Има също и замаскирани микрофони, скрити магнетофони, а на вратата — огледално наблюдателно прозорче, използваемо само отвън. В събота, 2 януари 1960 г., двете стаи бяха ангажирани за два часа следобед — когато четиримата детективи от Канзас щяха да разпитват за пръв път Хикок и Смит.
Малко преди определеното време четиримата от КБР — Харолд Наи, Рой Чърч, Алвин Дюи и Кларънс Дунц — се събраха в коридора пред стаите за разпит. Наи имаше температура. „Слаба инфлуенца. Но преди всичко силна възбуда — каза той впоследствие на един журналист. — Бях чакал вече в Лас Вегас два дни. Взех самолет веднага щом съобщението, че са арестувани, се получи в центъра ни в Топика. Другите трима — Ал, Рой и Кларънс, дойдоха с кола и са пътували отвратително. Времето било ужасно. Прекарали Нова година в един мотел в Албакърк поради снега. А когато най-после се добраха до Вегас, имаха нужда от хубаво уиски и хубави новини. Бях им приготвил и двете. Нашите младежи бяха подписали отказ за екстрадиция 18. И нещо още по-хубаво. Имаха обувките — и двата чифта. Подметките с грайфери «котешка лапа» и на ромбове идеално отговаряха на стъпките, намерени в Клътъровата къща, които имахме на снимки в естествена величина. Обувките бяха в една кутия с разни вещи. Момчетата я взеха от пощата точно преди да се спусне завесата. И както казах на Ал Дюи: ами ако бяхме ги арестували само пет минути по-рано?
Но дори и така, нашето обвинение беше много нестабилно — всички улики можеха да бъдат отхвърлени. Спомням си, докато чакахме в коридора, бях дяволски нервен и трескав, обаче уверен. Всички бяхме уверени; чувствахме, че сме съвсем близо до истината. Моята задача и тази на Чърч беше да я изтръгнем от Хикок. Смит принадлежеше на Ал и на Дунц. Още не бях виждал заподозрените — бях разгледал само вещите им и бях уредил отказите за екстрадиция. Видях Хикок едва когато го въведоха в стаята за разпит. Представях си го по-едър, по-мускулест, а не някакво мършаво хлапе. Беше двадесет и осем годишен, но изглеждаше хлапак. Гладен до мозъка на костите си. Беше в синя риза, летни панталони, бели чорапи и черни обувки. Ръкувахме се — ръката му беше по-суха от моята. Чист, учтив, приятен глас, добра дикция — съвсем приличен младеж, с много обезоръжаваща усмивка — в началото често се усмихваше. Аз казах: «Мистър Хикок, името ми е Харолд Наи, а това е моят колега мистър Рой Чърч. Ние сме детективи от канзаското бюро за разследване и дойдохме тук да поговорим за вашето нарушение на предсрочните условия. Разбира се, вие не сте длъжен да отговаряте на въпросите ни и всичко, което кажете, може да бъде използвано като доказателство против вас. Имате право на адвокат по всяко време. Ние няма да употребяваме сила или заплаха и няма да ви обещаваме нищо.» Той беше съвършено спокоен.“
— Зная процедурата — каза Дик. — Разпитвали са ме и друг път.
— Сега, мистър Хикок…
— Дик.
— Добре. Дик, искаме да поговорим с вас за това, което сте вършили след предсрочното ви освобождаване. По наши сведения вие сте извършили поне две големи чекови машинации в района на Канзас Сити.
— Ъхъ… пръснах доста.
— Можете ли да ни дадете списък?
Задържаният, очевидно горд с тази своя дарба — блестяща памет, — даде имената и адресите на двадесет канзаски магазина, сладкарници, гаражи и точно си припомни „покупките“, направени във всяко заведение, и сумата на чека, даден там.
— Любопитно ми е, Дик, защо тези хора приемат вашите чекове? Бих искал да зная тайната…
— Тайната е: хората са глупци.
Рой Чърч каза:
— Чудесно, Дик, много забавно. Но нека да забравим тези чекове за момент.
Макар обикновено гласът на Чърч да звучи така, сякаш гърлото му е подплатено със свинска четина, а ръцете му да са толкова твърди, че може да удря с юмруци каменни стени (любимият му номер всъщност), има хора, които са склонни да го смятат за кротък, дребен човек, за плешив, розовобузест чичко.
— Дик — каза той, — разкажете ни нещо за семейството си, за условията, при които сте расли.
Дик почна да си припомня. Веднъж, когато бил девет-десетгодишен, баща му се разболял. „Беше малария“ и болестта продължи месеци. През това време семейството разчиташе само на помощ от църквата и на щедростта на съседите — „в противен случай щяхме да умрем от глад“. През останалото време детството му било спокойно.
Читать дальше