Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Сега му казах: „Алвин, не почвай пак. Разбира се, че са те!“ А той попита: „Къде са доказателствата ни? Не можем да докажем, че някой от тях е стъпил в Клътъровата къща!“ Но според мен точно това той можеше да докаже: стъпките — не бяха ли стъпките единственото нещо, което тези животни са оставили? Алвин каза: „Да, и каква е ползата? Освен ако случайно тези момчета още носят същите обувки? Само стъпки, без обувките, които са ги направили, не струват пукната пара.“ А аз му казах: „Добре, изпий си кафето и ще ти помогна да си стегнеш багажа.“ Понякога с Алвин не може да се говори разумно. Неговите постоянни съмнения щяха почти да ме убедят, че Хикок и Смит са невинни или ако не са, то те никога няма да признаят, а ако не признаят, никога не могат да бъдат осъдени — уликите бяха твърде косвени. Но Алвин най-много се тревожеше от друго — че историята ще се разчуе, че тези хора ще научат истината, преди КБР да може да ги разпита. Сега те смятаха, че са задържани за нарушаване условията на предсрочно освобождаване. За фалшиви чекове. И Алвин смяташе, че е много важно да продължават да мислят така. Той каза: „Името Клътър трябва да ги блъсне като чук, да бъде удар, който те не подозират.“

Бях пратила Пол да вземе от въжето за пране няколко чифта чорапи на Алвин. Детето се върна и ме загледа как прибирам багажа. Искаше да знае къде отива баща му. Алвин го вдигна на ръце, прегърна го и попита: „Можеш ли да пазиш тайна, Пол?“ Не беше необходимо да пита. И двете момчета знаят, че не трябва да говорят за работите на баща си — за всичко, което подочуват вкъщи, затова Алвин каза: „Пол, помниш ли онези двама души, които търсим? Е, сега знаем къде са и татко отива да ги доведе тук, в Гардън Сити.“ Но Пол се замоли: „Недей, татко, не ги довеждай тук!“ Страхуваше се. Всяко деветгодишно дете би се страхувало. Алвин го целуна и каза: „Сега няма страшно, Поли, няма да им позволим да напакостят на никого. Никога вече няма да напакостят на когото и да е.“

В пет часа следобед, приблизително двадесет минути след като откраднатият шевролет напусна Невадската пустиня и влезе в Лас Вегас, дългото пътуване завърши. Но това стана едва след като Пери отиде в местната поща на гише „до поискване“ и получи пакета, който сам си изпрати от Мексико. Голямата мукавена кутия беше осигурена за сто долара, сума, която дръзко надхвърляше стойността на съдържанието й: гащета, къси дочени панталони, износени ризи, бельо и два чифта високи обувки със стоманени токи. Очаквайки Пери пред пощата, Дик беше в отлично настроение. Беше взел решение, което според него положително щеше да ликвидира настоящите му трудности и щеше да го поведе към нов път — светъл като дъгата. Беше решил да се представя за офицер от авиацията. Тази идея отдавна го привличаше и Лас Вегас бе идеално място за приложението й. Беше вече избрал офицерския чин и името, което всъщност принадлежеше на бивш негов познат — тогавашния директор на щатския затвор в Канзас — Трейси Ханд. Като капитан Трейси Ханд, елегантно облечен в униформа, направена по поръчка, Дик възнамеряваше „да атакува фронта“, тоест улицата в Лас Вегас, където казината никога не се затварят. Да залага на дребно и едро в „Сандз“, в „Стардъст“… имаше намерение да обиколи всички и да пръска „конфети“ по пътя си. Като подписва чекове без покритие в продължение на двадесет и четири часа, смяташе да натрупа три-четири хиляди долара. Това беше половината от плана му; втората половина беше: „Довиждане, Пери.“ Дик не можеше вече да го понася — хармониката му, болките и болестите му, неговите предразсъдъци, сълзливите му детски очи, заядливия му тих глас. Подозрителен, самодоволен, злопаметен, Пери приличаше на съпруга, от която трябваше да се отърве. И за това имаше само един начин: да не казва нищо — просто да се махне.

Погълнат от плановете си, Дик не забеляза как една полицейска патрулна кола мина край него, намали скоростта, спря и зае наблюдателен пост. Пери, слизайки по стълбите на пощата с мексиканската кутия на рамо, също не забеляза дебнещата кола и полицаите в нея.

Полицаите Оси Пигфорд и Франсис Маколи бяха научили наизуст страници от картотечни данни, включително и описанието на шевролета — черно и бяло с канзаски номер ЖО 16212. Нито Пери, нито Дик забелязаха, че полицейската кола ги проследи, когато тръгнаха от пощата. Дик караше, а Пери сочеше пътя. Пресякоха пет улици в северна посока, завиха наляво, после надясно, изминаха още четвърт миля и спряха пред една умираща палма и съсипана от времето табелка, от която всички букви бяха изтрити освен „ТАЙ“.