Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Сега Наи поде разпита:

— Една минута, Дик. — Наи е нисък, сприхав човек, който трудно контролира агресивната си енергия, говори плавно, рязко и направо. — Искам да разбера малко повече за това пътуване до Форт Скот — каза той, опипвайки леко почвата. — Когато разбрахте, че сестрата на Пери не е вече там, какво направихте?

— Поразходихме се. Пихме по една бира и се върнахме.

— Върнахте се вкъщи?

— Не. В Канзас Сити. Спряхме в откритото кино „Зесто“. Ядохме наденички. После отидохме в „Чери Роу“.

Наи и Чърч не познаваха „Чери Роу“.

Хикок попита:

— Будалкате ли ме? Всяко ченге в Канзас го знае.

Когато детективите потвърдиха, че не го знаят, той обясни: това е малък парк, където човек среща… „предимно от професията“, и добави „и много любителки“. Медицински сестри. Секретарки. „Често съм попадал там на нещо хубаво.“

— А специално тази вечер? Имахте ли късмет?

— Лош. Намерихме две долнопробни.

— Имената им?

— Милдред. Другата, момичето на Пери, мисля, се казваше Джоун.

— Опишете ги.

— Май че бяха сестри. И двете руси. Закръглени. Не мога точно да си спомня. Знаете, бяхме купили бутилка „портокалов цвят“ — това е оранжада с водка — и аз бях пийнал. Почерпихме момичетата няколко чашки и ги закарахме във „Фън Хейвън“. Предполагам, че вие, господа, никога не сте чували за „Фън Хейвън“?

Не, не бяха чували.

Хикок се усмихна и сви рамене.

— То е на шосето за „Блу Ридж“. Осем мили южно от Канзас Сити. Комбинация от бар и мотел. Плащате десет долара за ключ от стая.

Той продължи: описа стаята, в която твърдеше, че четиримата са прекарали нощта — две легла, стар календар на „Кока-кола“, радио, което свири само ако му се пусне четвърт долар. Неговата самоувереност, подробните му описания на факти, които лесно могат да се проверят, направиха впечатление на Наи — обаче момчето, разбира се, лъжеше. Но наистина ли лъже? Дали от грипа и треската или от внезапното спадане на увереността му, ледена пот изби Наи.

— На сутринта, когато се събудихме, видяхме, че са ни пребъркали и са се махнали — каза Хикок. — На мен много не ми задигнаха, но Пери загуби портфейла си с около четиридесет-петдесет долара.

— И какво направихте?

— Нищо не можеше да се направи.

— Можехте да съобщите на полицията.

— О, хайде, хайде, стига! Да съобщим на полицията! За ваше сведение човек, пуснат предсрочно, няма право да се налива! Или да се събира с друг бивш възпита…

— Добре, Дик. Това е неделя, 15 ноември. Кажете ни какво правихте от момента, когато напуснахте „Фън Хейвън“?

— Ами закусихме до една автобусна спирка близо до „Хепи Хил“. После отидохме в Олат, там оставих Пери в хотела, където живееше. Беше може би единадесет часа. После се прибрах вкъщи, обядвах с нашите. Като всяка неделя. Гледах по телевизията баскетболен мач или може да е бил футболен. Бях много уморен.

— Кога пак се видяхте с Пери Смит?

— В понеделник. Той дойде в работилницата на Боб Сендз, където работех.

— И за какво говорихте? За Мексико?

— Идеята още ни привличаше, макар че не взехме парите, за да направим всичко, което бяхме намислили — да развием там един малък бизнес. Но искахме да отидем и ни се струваше, че си заслужава да рискуваме.

— Заслужава си ново лежане в Лансинг?!

— Това не влизаше в сметката. Нямахме намерение да се връщаме някога в Щатите.

Наи, който пишеше в бележника си, каза:

— На другия ден — 21-ви — след акцията с чековете вие и вашият приятел Смит изчезнахте. Сега, Дик, моля ви да ни разкажете къде бяхте и какво правихте оттогава до момента на арестуването ви тук, в Лас Вегас. Приблизително.

Хикок подсвирна и завъртя очи.

— О, да — каза той и като извика на помощ таланта си за точно възпроизвеждане, почна да разказва за дългото пътуване — десет хиляди мили приблизително, които той и Пери бяха изминали през последните шест седмици. Говори час и двадесет и пет минути — от 2:50 до 4:15 — и докато Наи се опитваше да направи списък, Дик изреди шосета, хотели, мотели, реки, градчета, градове с многобройни оплетени имена: Апаш, Ел Пасо, Корпус Кристи, Сантило, Сан Луи Потоси, Акапулко, Сан Диего, Далас, Омаха, Суйтуотър, Стилуотър, Тенвил Джънкшън, Талахаси, Ниидълс, Маями, Хотел Нуево Уолдорф, Съмърсет Хотел, Хотел Симоне, Ароухед Мотел, Чероки Мотел и много, много други. Той каза името на човека, на когото беше продал стария си шевролет, модел 1949, в Мексико, и призна, че в Айова е откраднал по-нов молел. Описа хората, които той и другарят му са срещнали: мексиканска вдовица, богата и апетитна; Ото — германски милионер; двама „засукани“ негри със „засукан“ лилав кадилак; сляп собственик на флоридска ферма за гърмящи змии; умиращ старец и неговия внук и други. И когато свърши, скръсти ръце с доволна усмивка, сякаш чакаше да го похвалят за чувството му за хумор, за яснотата и откровеността му.