Трумэн Капоте - Хладнокръвно

— Фактически нищо от това, което ни каза, не отговаря на истината. Кракът ти не е стъпвал във Форт Скот. Не сте се срещали с никакви момичета и не сте ги водили в никакъв мотел.

— Срещнахме… честна дума.

— Как се казваха тия момичета?

— Не ги питах.

— Ти и Хикок прекарахте цялата нощ с тези жени и не ги попитахте за имената им?

— Те бяха обикновени проститутки.

— Кажи ни името на мотела.

— Питайте Дик. Той сигурно знае. Аз никога не помня такива дреболии.

Дюи се обърна към своя колега:

— Кларънс, мисля, че е време да поговорим откровено с Пери.

Дунц леко се наведе. Той има структура на борец тежка категория със спонтанна подвижност на лекоатлет, но погледът му е ленив, спокоен. Той говори провлачено; всяка дума, оформена неохотно и изречена с тексаски акцент, увисва леко във въздуха.

— Да, сър — каза той. — Време е.

— Слушайте внимателно, Пери. Мистър Дунц ще ви каже къде всъщност сте били през онази съботна нощ. Къде сте били и какво сте правили.

Дунц каза:

— Избивали сте семейство Клътър.

Смит преглътна. Почна да разтрива коленете си.

— Бяхте в Холкъм. Канзас. В дома на мистър Хърбърт У. Клътър. И преди да напуснете къщата, убихте всички в нея.

— Никога… аз никога…

— Какво никога?

— Не съм познавал хора с такова име. Клътър.

Дюи го нарече лъжец и след това пусна в ход коза, който в предварителното си съвещание четиримата детективи се бяха съгласили да изиграят в подходящия момент.

— Имаме жив свидетел, Пери. Един, когото вие, момчета, не сте забелязали.

Измина цяла минута. Мълчанието на Смит изпълни Дюи със задоволство. Защото един невинен човек щеше да запита кой е този свидетел, кои са Клътърови и защо детективите смятат, че той ги е убил… щеше, във всеки случай да каже нещо. Но Смит седеше мълчаливо и притискаше коленете си.

— Е, Пери?

— Имате ли аспирин? Взеха ми аспирина.

— Лошо ли ти е?

— Коленете ме болят.

Беше 5:30. Внезапно Дюи прекъсна разпита.

— Утре ще продължим разговора — преднамерено каза той. — Впрочем знаеш ли какво е утре? Рожденият ден на Нанси Клътър! Щеше да навърши седемнадесет години.

„Щеше да навърши седемнадесет…“ Пери, буден, в зори, се питаше (както по-късно си припомни) дали наистина днес е рожденият ден на момичето. И реши, не, това беше още един начин да му влязат под кожата, както и тая измислица за някакъв свидетел — „жив свидетел“. Не можеше да има такъв! Или те имаха предвид… Ако можеше само да поговори с Дик! Но той и Дик бяха разделени, Дик бе затворен в килия на друг етаж. „Слушай внимателно, Пери. Мистър Дунц ще ти каже къде всъщност бяхте…“ Към средата на разпита, като забеляза, че на няколко пъти се намеква за определен уикенд през ноември, той се подготви за това, което знаеше, че ще дойде. Все пак, когато едрият каубой с ленивия глас каза: „Избивали сте семейство Клътър“ — дявол да го вземе, той едва не умря! Да! Сигурно за две секунди е отслабнал с пет килограма. Слава богу, не им даде възможност да забележат нищо. Поне се надяваше, че е така. А Дик? Вероятно и на него са му изиграли същия номер. Дик беше хитър, убедителен в ролята си, но на неговата „нахаканост“ не можеше да се разчита, той лесно се паникьосваше. И въпреки това колкото и да го притискат, Пери беше сигурен, че Дик няма да се издаде. Ако не иска да го обесят. „И преди да напуснете къщата, убихте всички в нея.“ Нямаше да се изненада, ако всеки бивш възпитаник от Канзас бе чул вече тези думи. Сигурно са разпитали стотици хора и без съмнение обвинили са десетки. Той и Дик бяха просто едни от многото. От друга страна… би ли изпратил Канзас четирима специални детективи хиляда мили далеч, за да приберат двама крадци на дребно, защото са нарушили предсрочните условия? Може би по някакъв начин са се натъкнали на нещо, на някого… „жив свидетел“. Но това бе невъзможно. Освен… За да може да поговори с Дик само пет минути, Пери беше готов да се лиши от ръка или от крак.

И Дик, буден в килията си един етаж по-долу (както и той си припомни по-късно), много искаше да поговори с Пери — да разбере какво им е разправял тоя никаквец. Господи, не можеш да разчиташ, че той ще запомни дори общите положения на алибито „Фън Хейвън“ — въпреки че често ги бяха разисквали. А когато тия идиоти го заплашиха със свидетел… Обзалагам се едно към десет, че малкият празноглавец е помислил, че става дума за очевидец. Докато той, Дик, знае кой е така нареченият свидетел! Флойд Уелс, неговият стар приятел и бивш другар по килия. Докато излежаваше последните седмици от присъдата си, Дик беше намислил да убие Флойд — да го прободе в сърцето с ножче, направено саморъчно — и какъв глупак излезе, че не го уби. С изключение на Пери Флойд Уелс беше единственият човек, който можеше да свърже имената Хикок и Клътър. Флойд, с превитите рамене и полегатата брада… Дик го беше мислил за много страхлив. Мръсникът вероятно очаква някакви необикновени възнаграждения — предсрочно освобождаване или пари. А може и двете. Но адът щеше да замръзне, преди да ги получи! Защото брътвежите на един затворник не са доказателства. Доказателство е отпечатъци от стъпки, от пръсти, свидетели, показания. Дявол да го вземе, ако тези говедари се базират на някаква история, разказана от Уелс, тогава нямаше причина за тревога. Строго погледнато, Флойд не беше и наполовина толкова опасен, колкото е Пери. Пери, ако загуби самообладание и се издаде, може да ги натика и двамата в ъгъла. И внезапно истината блесна пред очите му. Трябвало е да накара Пери да млъкне, да млъкне завинаги. По някой планински път в Мексико. Или докато вървяха из Мохава. Защо чак сега му дойде наум? Защото сега, сега беше вече много късно.