Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Но молбата му била отхвърлена. Властите отказват да дадат сведения кой фактически е застрелял членовете на семейство Клътър, Хикок или Смит. Те подчертават, че засега имат признанието само на Хикок. Детективите от КБР, които връщат двамата престъпници в Канзас, вече са тръгнали с коли от Лас Вегас. Очаква се да пристигнат в Гардън Сити в сряда вечерта. Междувременно окръжният прокурор Дюън Уест…“

— Един по един… — повтори мисис Хартман.

— Само си представи! Никак не се чудя, че тоя гад е припаднал!

Другите в кафенето — мисис Клер, Мейбъл Хелм и един едър млад фермер, който беше дошъл да си купи пакетче тютюн за дъвчене — почнаха да мънкат и да говорят шепнешком. Мисис Хелм изтри очите си с парченце лигнин.

— Няма да слушам — каза тя. — Не бива! Не мога!

„… Новината за изясняването на престъплението бе посрещната със слабо вълнение в селището Холкъм, половин миля далеч от Клътъровия дом. Общо взето, холкъмци — двеста и петдесет души на брой — изразиха облекчение…“

Младият фермер се изсмя.

— Облекчение! Снощи, когато чухме по телевизията, знаете ли какво направи жена ми? Рева като дете!

— Шшт… — каза мисис Клер. — Сега съм аз.

„… и началникът на холкъмската поща, мисис Клер, каза, че обитателите на селището се радват, че престъплението е разкрито, но някои от тях продължават да мислят, че има и други замесени. Тя добави, че много хора все още заключват вратите си и държат оръжията си готови.“

Мисис Хартман се засмя.

— О, Миртл! — каза тя. — На кого си разправяла това?

— На един репортер от „Телеграм“.

Много от нейните познати, мъже, се отнасят към мисис Клер като към мъж. Фермерът я тупна по гърба и каза:

— Дявол да го вземе, Миртл, друже! Ти още ли мислиш, че някой от нас, някой от тук е замесен в тая работа?

Мисис Клер мислеше точно тъй и макар че обикновено никой не споделяше мнението й, този път не само тя мислеше така. Мнозинството от холкъмското население, живяло седем седмици сред нездрави слухове, общо недоверие и подозрения, отказваше да приеме факта, че двама непознати, двама незнайни крадци са единствените виновници. Както сега забеляза мисис Клер:

— Може тия двамата да са го направили. Но не е само това. Някой ден ще се стигне до дъното, ще се открие кой стои зад тях, кой е искал да премахне Клътърови. Кой е умът !

Мисис Хартман въздъхна. Надяваше се, че Миртл греши. А мисис Хелм каза:

— Аз само се надявам, че ще ги затворят здраво. Няма да се чувствам спокойна, докато знам, че са наблизо.

— О, мисля, че няма защо да се тревожите, госпожо — каза младият фермер. — Точно сега тези момчета се страхуват от нас повече, отколкото ние от тях.

По едно шосе на Аризона летят две коли, пресичат голото, осеяно тук-там с храсти плато, пълно със соколи, гърмящи змии и високи червени скали. Първата кола шофира Дюи, до него седи Пери Смит. Дунц е на задната седалка. Смит е с белезници, които са прикачени с къса верига към предпазния колан на облегалката — мярка, която така ограничава движенията му, че той не може да запали цигара без чужда помощ. Когато иска да пуши, Дюи трябва да му запали цигарата и да я постави между устните му, задължение, което детективът намира за „отблъскващо“, защото е такъв интимен жест — нещо, което е правил, когато е ухажвал жена си. Общо взето, арестуваният не обръща внимание на пазачите си и на техните опити от време на време да го предизвикат, като повтарят част от записаното на лента едночасово признание на Хикок: „Той казва, че се опитал да ти попречи, Пери. Но не могъл. Казва, страх го било, че и него може да застреляш.“ Или: „Да, Пери, само ти си виновен. Хикок казва, че не може да убие дори бълха върху куче.“ Нищо от това, поне външно, не вълнува Пери. Той продължава да гледа към полето, да чете безвкусните реклами на крема за бръснене „Бърма“ и да брои труповете на убитите койоти, наредени край оградата на чифлиците.

Дюи, без да очаква някаква изключителна реакция, казва:

— Хикок твърди, че си роден убиец. Казва, че за теб е съвсем лесно да убиваш и че веднъж в Лас Вегас си нападнал с верига от колело един негър и си го бил до смърт. Просто така, за удоволствие.

За изненада на Дюи арестантът почва да диша тежко. Извърта се така, че да може да види през задното стъкло втората кола, да погледне вътре в нея: „Мръсник!“ Обръща се пак напред и впива поглед в тъмната лента на шосето, пресичаща пустинята.

— Смятах, че си ги измисляте. Не ви вярвах, че Дик е започнал да дрънка. Мръсникът! О, истински негодник! Не можел да убие бълха върху куче! Затова пък премазва кучето! — Той плюе. — Никога не съм убивал никакъв негър. — Дунц се съгласява с него; прегледал досиетата на всички неразкрити убийства в Лас Вегас, той знае, че тук Смит казва истината. — Никога не съм убивал негри. Но той мислеше тъй. Знаех си, че ако някога ни хванат, ако Дик наистина се раздрънка — знаех, че ще каже за негъра. — Пак плюе. — Значи Дик се страхувал от мене, а?! Ама че весело! Много ми става весело! Защото това, което той не знае, е, че аз наистина едва не го застрелях!