Трумэн Капоте - Хладнокръвно

— Не. Той нищо не е чул. Но жена му седяла с болното си бебе. Каза, че са били будни почти цялата нощ.

— Болно бебе… И аз се чудех защо, докато седяхме там, лампата светна и угасна няколко пъти. Това ме стресна и казах на Дик, че се отказвам. Ако е решил да прави това, за което сме дошли, нека го прави сам. Той подкара колата и аз помислих: слава богу, отиваме си. Винаги вярвам на интуицията си; тя е спасявала живота ми неведнъж. Но на половината път Дик спря. Беше побеснял от яд. Явно си мислеше — ето нагласил съм тая работа, тая голяма работа, бихме целия този път дотук и сега тоя мухльо иска да се измъкне. Той рече: „Може би си мислиш, че не ми стиска да го свърша сам? Дявол да го вземе, ще ти покажа кой е куражлия!“ В колата имаше шише уиски. Пийнахме по една глътка и аз казах: „Добре, Дик. С тебе съм.“ И обърнахме колата назад. Паркирахме пак на същото място. В сянката на едно дърво. Дик си сложи ръкавици, аз бях вече сложил моите. Той носеше ножа и джобното фенерче. Пушката беше у мен. На лунна светлина къщата изглеждаше огромна. Спомням си, че се молех да няма никой в нея.

Дюи запита:

— Куче не видяхте ли?

— Не.

— Клътърови имаха едно куче, което се страхуваше от пушки. Не можахме да разберем защо не е лаяло. Сигурно е видяло пушката и е избягало.

— Не видях нищо и никого, затова и не повярвах, че има свидетел.

— Не очевидец, а изобщо свидетел. Някой, чиито показания свързват теб и Хикок с това престъпление.

— О… ъхъ… Оня! А Дик винаги казваше, че ще го е страх.

Дунц му напомня:

— Ножът бил у Хикок. У теб била пушката. Как влязохте в къщата?

— Вратата беше отключена. Една странична врата. През нея влязохме направо в кабинета на мистър Клътър. После зачакахме в тъмното. Ослушахме се. Но чувахме само воя на вятъра. Вън духаше доста силен вятър. Люлееше дърветата и листата шумяха. Единственият прозорец беше закрит с жалузи, но луната проникваше през пролуките. Аз ги затворих съвсем и Дик запали джобното фенерче. Видяхме бюрото. Касата трябваше да бъде в стената, точно отзад, но не можахме да я намерим. Стената беше с ламперия, имаше етажерки с книги, карти в рамки. На една от етажерките видях великолепен бинокъл. Реших да го взема, когато си тръгнем.

— Е, взехте ли го? — пита Дюи, защото липсата на бинокъла не беше забелязана.

Смит кимва.

— Продадохме го в Мексико.

— Жалко. Продължавай!

— Като не можахме да намерим касата, Дик угаси фенерчето и в тъмното излязохме от кабинета, минахме през хола и отидохме във всекидневната. Дик ми пошушна да стъпвам по-тихо. Подът пукаше при всяка крачка. Но и Дик не стъпваше по-леко. Стигнахме до някакъв коридор, до някаква врата и Дик си спомни от плана, че това е спалня. Светна с фенерчето и отвори вратата. Мъжки глас каза: „Какво има, мила? — Човекът сега се събуждаше. Премига и попита: — Ти ли си, мила?“ Дик отвърна: „Вие ли сте, мистър Клътър?“ Той се събуди съвсем, седна и каза: „Кой е? Какво искате?“ Дик, много учтив — като че ли бяхме търговски пътници, — отвърна: „Искаме да поговорим с вас, сър. В кабинета ви, моля.“ И мистър Клътър, бос, по пижама, дойде с нас в кабинета.

До този момент той не беше ни разгледал добре. И мисля, че това, което видя, много го стресна. Дик каза: „Сега, сър, искаме да ни покажете къде е касата ви.“ Но мистър Клътър попита: „Каква каса?“ Каза, че няма каса. Веднага разбрах, че говори истината. Лицето му беше такова. Просто знаеш, че каквото ти казва, е истината. Но Дик му кресна: „Я не ме лъжи, говедо! Много добре знам, че имаш каса!“ Усетих, че никой никога не е говорил тъй на мистър Клътър. Но той погледна Дик право в очите и му каза спокойно, каза му, че съжалява, че просто няма каса. Дик го чукна по гърдите с ножа и каза: „Слушай, покажи ни къде е касата, иначе ще съжаляваш повече!“ Но мистър Клътър — а виждаше се, че е уплашен… гласът му обаче остана спокоен и твърд — продължи да ни уверява, че няма каса.

В това време аз прекъснах телефона в кабинета. Отрязах жиците и опитах мистър Клътър има ли други телефони в къщата. Той каза, да, има един в кухнята. Взех фенерчето и отидох там — кухнята е доста далеч от кабинета. Когато намерих телефона, вдигнах слушалката от вилката и прерязах жицата с клещи. После, връщайки се назад, чух шум. Горе скърцаше подът. Спрях пред стълбите, които водеха за втория етаж. Беше тъмно, но не смеех да светна с фенерчето. Разбрах, че има някой горе на площадката, един силует се очерта на прозореца. После изчезна.

Дюи предполага, че това е била Нанси. Поради златния часовник, намерен скрит в една обувка в гардероба, той често теоретизираше, че Нанси се е събудила, чула е, че има хора в къщата, помислила е за крадци и грижливо е скрила часовника — най-ценната за нея вещ.