Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Дюи си ги представи: плененото семейство, притихнали и уплашени, но без никакво предчувствие за участта, която ги очаква. Хърб не е могъл да подозира, иначе щеше да се бори. Той беше кротък човек, но силен и смел. Алвин Дюи беше сигурен, че неговият приятел Хърб би се борил до смърт, за да защити живота на Бони и на децата си.

— Дик застана на стража пред банята, докато аз претърсвах. Претършувах стаята на момичето и намерих някаква чантичка — като за кукла. Вътре имаше един сребърен долар. Но не знам как го изпуснах и той се търкулна по пода, отиде под един стол. Трябваше да коленича, за да го взема. И точно тогава сякаш се видях отстрани. Виждах се в някакъв налудничав филм. Догади ми се. Отвратих се от себе си! Дик с всичките му дрънканици за касата на богаташ, а аз тук пълзя по корем да открадна сребърния долар на едно дете! Един долар! И аз пълзя по корем, за да го взема! — Пери притиска коленете си и моли детективите за аспирин. Благодари на Дюи, който му подава един, сдъвква го и продължава: — Но така е… вземаш това, което можеш. Претърсих и стаята на момчето. Нито стотинка. Но там имаше едно малко портативно радио — реших да го взема. После се сетих за бинокъла, който видях в кабинета на мистър Клътър. Слязох и го взех. Занесох и радиото, и бинокъла в колата. Беше студено, но от студа и вятъра ми стана добре. Луната беше толкова ясна, че се виждаше на километри далеч. И си помислих: защо не се махна? Никак не ми се връщаше в къщата. И все пак? Как да го обясня? Сякаш не бях аз. Сякаш четях някакъв разказ. И трябваше да зная какво ще стане по-нататък. Какъв ще бъде краят. Върнах се горе. Тогава… чакайте да си спомня… Ъ-ъ, тогава ги вързахме. Най-напред мистър Клътър. Извикахме го от банята и аз му вързах ръцете. После го подкарах към мазето.

Дюи пита:

— Сам и невъоръжен?

— У мен беше ножът.

— А Хикок остана горе да пази?

— Да не им дава да викат. Пък и аз не се нуждаех от помощ. Цял живот съм боравил с въже.

Дюи пита:

— Фенерчето ли използва, или запали електричеството в мазето?

— Запалих електричеството. Мазето беше разделено на две части. Едната част приличаше на стая за игра. Заведох го в другата част, при газовата пещ. Видях една голяма мукавена кутия от дюшек, изправена на стената. Реших, че не мога да го накарам да легне на студения под, затова издърпах кутията, сплесках я и му казах да легне на нея.

Дюи поглежда в огледалото към своя колега, среща погледа му. Дунц кимва леко в знак на уважение. През цялото следствие Дюи беше поддържал и спорил, че мукавената кутия е била сложена на пода за удобство на мистър Клътър. И като вземаше под внимание други подобни прояви — други частични признаци на ексцентрично, парадоксално съчувствие, — детективът бе предполагал, че поне единият от убийците е малко нещо милосърден.

— Вързах му краката, после му вързах и ръцете към тях. Попитах го дали не е много стегнато и той каза не, но много моли да не закачаме жена му. Няма нужда да я връзваме, тя няма нито да вика, нито да се опитва да бяга. Каза, че е била болна от дълги години и едва сега е почнала да се подобрява, но инцидент като този може да влоши болестта й. Зная, че нямаше нищо смешно, но не можах да се сдържа — като го слушах да говори за „влошаване на болестта“.

След това смъкнах момчето. Най-напред го сложих при баща му. Вързах ръцете му за една газова тръба. Но си помислих, че не е много сигурно. Може да успее да се отвърже, да отвърже и стария, или пък да стане обратното. Затова отрязах въжето и заведох момъка в другата стая. Където имаше една удобна на вид кушетка. Вързах краката му за краката на кушетката, вързах и ръцете му. След туй изведох въжето нагоре и направих примка около врата му, така че, ако се опитва да се освободи, да се удуши. По едно време, докато работих, оставих ножа си на… един току-що лакиран сандък от кедрово дърво, цялото мазе миришеше на лак, и той ме помоли да не го слагам там. Сандъка правил сам — сватбен подарък за някого, май че каза за сестра му. Тъкмо излизах, и той почна да кашля. Върнах се и поставих възглавница под главата му. После угасих електричеството.

Дюи пита:

— Но не бяхте залепили устата им?

— Не. Устата им залепих с лейкопласт по-късно. След като вързах двете жени в спалните им. Мисис Клътър продължаваше да плаче и почна да ме разпитва за Дик. Той не й вдъхвал доверие, но каза, че чувства, че аз съм един свестен млад човек. „Сигурна съм, че сте“ — каза тя и ме накара да й обещая, че няма да позволя на Дик да причини някому зло. Мисля, че тя всъщност имате предвид дъщеря си. И аз самият се безпокоях. Подозирах, че Дик крои нещо. Нещо, което не бих търпял. Когато свърших с връзването на мисис Клътър, открих, че той наистина е завел момичето в нейната спалня. Тя беше в леглото, а той седеше на края му и нещо й говореше. Прекъснах го. Казах му да върви да търси касата, докато аз връзвам момичето. Той излезе и аз вързах краката й при глезените, а ръцете й вързах на гърба. После я покрих, подпъхнах завивките отвсякъде — само главата й остана отвън. До леглото имаше малко кресло. Реших да почина минутка. Краката ми горяха от качването и колениченето. Попитах Нанси има ли си приятел. Тя каза да, има. Стараеше се с всички сили да бъде приветлива и непосредствена. Много ми хареса. Наистина чудесно момиче. Много хубава, но не беше разглезена. Разправи ми доста за себе си. За училището и как ще следва в университет, как ще изучава музика и изобразително изкуство… За коне… Каза, че след танцуването най-много обича да препуска с кон и аз споменах, че майка ми е била шампион на родео. После заговорихме за Дик. Интересуваше ме какво й е казал. Тя, изглежда, го е попитала защо върши подобни неща. Защо ограбва хората. И, боже, как успял да я метне с една сълзлива измишльотина! Разправил, че бил сирак, израснал в сиропиталище, че никога никой не го е обичал и единствената му роднина е сестра му, която живее с мъже, без да е женена за тях. През цялото време, докато говорехме, чувахме онзи идиот да се щура долу, да търси касата. Да гледа зад картините. Да чука по стените. Чук, чук, чук! Като някакъв безумен кълвач. Когато се върна, го попитах — така само от злоба — дали я е намерил. Разбира се, не беше, но каза, че открил друга дамска чанта в кухнята. Със седем долара вътре.