Трумэн Капоте - Хладнокръвно

— Дяволски трупно открихме последната гилза. Дик се завря под леглото да я извади. После затворихме стаята на мисис Клътър и слязохме в кабинета. Почакахме там, както когато влязохме най-напред. Погледнахме през жалузите да видим дали наемният работник не се потайва някъде. Той или някой друг, който е чул изстрелите. Но всичко беше както преди — никакъв звук. Само вятърът… и Дик, задъхан, сякаш го гонят вълци. Точно там, в тези няколко секунди, преди да изтичаме към колата и да потеглим, реших, че ще е по-добре, ако застрелям Дик. Беше казвал стотици пъти: „Никакви свидетели“ — беше ми го набил в мозъка. И аз помислих — той е свидетел. Не знам какво ме спря. Господ знае, трябваше да го направя! Да го убия. Да се кача в колата и да не спирам, докато не се загубя в Мексико.

Мълчание. Повече от десет мили тримата пътуват, без да говорят.

Мълчанието на Дюи е пълно с тъга и дълбока умора. Амбицията му беше да научи „какво точно се е случило през онази нощ в тая къща“. Сега за втори път му разказваха за станалото през онази нощ. Двете версии много си приличаха. Единствената съществена разлика беше, че Дик приписваше и четирите убийства на Смит, а Смит твърдеше, че Хикок е убил двете жени. Но признанията, макар да отговаряха на някои въпроси, не можеха да му обяснят умисъла на престъплението. То беше някакъв психологически случай, в действителност безличен акт, жертвите биха могли по същия начин да бъдат убити от гръм. С изключение на едно: изживяния ужас, техните страдания. А Дюи не можеше да забрави страданията им. Все пак откри, че му е възможно да погледне човека до себе си без гняв, дори с известно съчувствие. Защото животът на Пери Смит не е бил постлан с рози, а някакво жалко, грозно и самотно преминаване от един мираж към друг. Но съчувствието на Дюи не беше достатъчно дълбоко, за да допусне прошка или милост. Надяваше се да види Пери и съучастника му на бесилката — обесени един до друг.

Дунц пита Смит:

— Общо взето, колко пари намерихте у Клътърови?

— Между четиридесет и петдесет долара.

Между домашните животни в Канзас Сити има два сиви котарака, които са винаги заедно — слаби, мръсни и бездомни, с особени и хитри навици. Главната им всекидневна церемония се извършва надвечер. Най-напред те тичат по „Мейн Стрийт“, спират от време на време и внимателно разглеждат решетките пред радиаторите на паркираните автомобили, особено на колите пред двата хотела — „Уиндзор“ и „Уорън“. Тези коли, обикновено собственост на хора, дошли отдалеч, често снабдяват мършавите, с установени навици животни с храната, която те търсят: убити полски птички, гарги, врабчета — достатъчно неразумни да попаднат на пътя на бързащите коли. Котараците използват лапите си като хирургически инструменти и измъкват от решетките всяка перушинена частица. След като кръстосат „Мейн Стрийт“, те неизменно завиват край ъгъла към „Гранд Стрийт“, после хукват към площада пред съда — друг ловен обект, и този ден, сряда следобед на 6 януари, бе наистина многообещаващ. Защото площадът гъмжеше от коли с номера на окръга Фини. С тях бе дошла част от тълпата, която сега пълнеше площада. Тя почна да се събира в четири часа, времето, посочено от окръжния прокурор като вероятно за пристигането на Хикок и Смит.

Когато в неделя вечер беше публикувано признанието на Хикок, журналисти от всякакви специалности се бяха събрали в Гардън Сити: представители на големи радиостанции, филмови и телевизионни оператори от документалния сектор, репортери от Мисури, Небраска, Оклахома, Тексас и естествено от всички канзаски ежедневници — общо около двадесет — двадесет и пет души. Много от тях чакаха вече три дни. Почти нямаха какво да правят, освен да интервюират Джеймс Спор, механика от бензиновата станция. В публикуваните снимки на обвинените убийци той позна купувачите, на които беше продал бензин за три долара и шестдесет цента през нощта на Клътъровата трагедия.

Тази професионална публика беше дошла тук, за да отрази връщането на Хикок и Смит. Капитан Джералд Мърей от „Моторизирани пътища“ й беше запазил предостатъчно място на тротоара пред стълбите на съда, по които арестуваните трябваше да се изкачат на път за местния затвор. Той се намира на последния етаж от тази четириетажна варосана постройка. Един репортер, Ричард Пар, от канзаския вестник „Стар“ се бе сдобил с броя от понеделник на ласвегаския „Сън“. Голямото заглавие на първа страница събуди смях — „ Опасност от линчуване на заподозрените убийци при завръщането им “. Капитан Мърей забеляза: