Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Дюи запалва две цигари, една за себе си, една за арестанта.

— Кога беше това, Пери?

Смит пуши със затворени очи и обяснява:

— Мисля. Искам да си спомня точно как беше. — Мълчи известно време. — Всичко почна с едно писмо, което получих, когато бях в Бул, Айдахо, през септември или през октомври. Писмото беше от Дик, казваше ми, че е попаднал на нещо интересно. Идеален удар. Не му отговорих, но той пак ми писа, настояваше да се върна в Канзас и да му стана съдружник. Не пишеше за какъв удар става дума. Само че е „абсолютно сигурна работа“. По една случайност аз имах и друга причина да се върна по това време в Канзас. Лична причина, която предпочитам да не казвам — тя няма нищо общо с цялата тази работа. Иначе нямаше да се върна в Канзас. Но се върнах. Дик ме чакаше на автобусната спирка. Закара ме с колата във фермата на родителите си. Но те не ме искаха там. Много съм чувствителен; обикновено зная какво чувстват хората. Като вас. — Той има предвид Дюи, но не го поглежда. — Не ви е приятно да ми подавате фас. То си е ваша работа. Не ви осъждам. Както и не осъждах майката на Дик. Всъщност тя е много мил човек. Но знаеше кой бях аз — приятел от кафеза — и не ме искаше в къщата си. Господи, бях доволен да се махна оттам и да отида в хотел. Дик ме заведе в един хотел в Олат. Купихме си бира, занесохме я в стаята и тогава Дик ми разправи намеренията си. Каза ми, че след като съм напуснал Лансинг, той попаднал в килия с един, който работил някога при някакъв богат производител на жито в Западен Канзас. Мистър Клътър. Дик ми нарисува план на Клътъровата къща. Знаеше всяко нещо къде се намира — врати, коридори, спални. Каза, че една от стаите на приземния етаж служи за кабинет и че в кабинета има каса — вградена в стената. Каза, че такава каса била необходима на мистър Клътър, защото той винаги държал подръка големи суми. Не по-малко от десет хиляди долара. Планът беше да ограбим касата, а ако ни видят… е, който ни види, трябваше да бъде очистен. Дик ми е повтарял поне милион пъти: „Никакви свидетели.“

Дюи попита:

— Колко свидетели смяташе той, че ще има? Искам да кажа, колко хора мислеше, че ще намерите в дома на Клътър?

— И аз това исках да зная. Но той не беше сигурен. Най-малко четири. Вероятно шест. Възможно беше семейството да има гости. Дик смяташе, че ще трябва да сме готови да се справим с дванадесет души.

Дюи изпъшква, Дунц свирва с уста, а Смит с бледа усмивка добавя:

— И на мен ми се стори малко пресилено — дванадесет души. Но Дик каза, че е голям удар… Каза „ще влезем вътре и ще наплескаме стените с коси“. Настроението, в което бях, ме накара да се подведа. Но ще бъда честен, имах вяра в Дик; направи ми впечатление на човек, много практичен, мъжествен, а и аз желаех парите толкова, колкото и той. Исках да ги взема и да отида в Мексико. Но се надявах, че ще можем да свършим тая работа без насилия. Струва ми се, че бихме могли, ако си бяхме сложили маски. Спорихме по това. По пътя за там, за Холкъм, аз исках да спрем и да купим черни копринени чорапи, които да нахлузим на главите си. Но Дик смяташе, че дори и с чорап, пак ще го познаят. Заради кривото му око. Но въпреки това, когато стигнахме Емпория…

Дунц каза:

— Чакай, Пери. Избързваш. Върни се в Олат. Кога го напуснахте?

— Един… един и половина. Веднага след обяд тръгнахме за Емпория. Там си купихме гумени ръкавици и въже. Ножа и ловджийската пушка, патроните — тях Дик ги донесе от къщи. Но не искаше да търсим черни чорапи. Доста се спречкахме за това. Някъде в предградията на Емпория минахме край католическа болница и аз го накарах да спре, да влезе вътре и да се опита да купи черни чорапи от калугерките. Зная, че те носят такива чорапи. Но той ме излъга. Върна се и каза, че не продават. Сигурен бях, че дори не е питал, и той си призна, каза, че е идиотско — калугерките щели да го помислят за луд. След това спряхме чак в Грейт Бенд. Оттам купихме лейкопласта. Там вечеряхме — солидно си хапнахме. Това ме приспа. Когато се събудих, влизахме в Гардън Сити. Стори ми се скучен град. Спряхме за бензин в една станция.

— Дюи пита спомня ли си точно коя.

— Мисля, че беше „Филипс 66“.

— Колко беше часът?

— Около полунощ. Дик каза, че до Холкъм остават седем мили. През цялото време, докато стигнем, той непрекъснато си говореше; казваше, че сега трябва да видим това, после онова — нали беше запомнил описанието на местността. Холкъм е такова малко селище, че не усетих, когато го минахме. Пресякохме железопътната линия. Внезапно Дик каза: „Това е, това трябва да е.“ Беше началото на частен път, засаден от двете страни с дръвчета. Намалихме скоростта и угасихме фаровете. Нямахме нужда от тях… заради луната. Небето беше чисто, нямаше ни едно облаче. Само пълната луна. Беше светло като ден и когато тръгнахме нагоре по пътя, Дик каза: „Погледни туй чудо! Хамбарите! Тая къща! Не ми казвай, че тоя тук не е тъпкан с пари!“ Но на мен не ми се харесваше нито обстановката, нито атмосферата; бяха някак твърде внушителни. Паркирахме под сянката на едно дърво. Докато седяхме там, някъде светна лампа, не в голямата къща, а в друга, може би на сто ярда вляво. Дик каза: „Това е къщата на наемния работник.“ Знаеше от плана. Но каза, че е дяволски по-близо до къщата на Клътърови, отколкото е предполагал. После светлината угасна. Мистър Дюи, той ли е свидетелят, за когото споменахте? Наемният работник?