Трумэн Капоте - Хладнокръвно

— В Маями е по-лошо от Мексико… шестдесет и пет цента! Не е за мен! Аз съм бял!

Така че утре, само с двадесет и седем долара, останали от парите, които събраха в Канзас Сити, те тръгваха на Запад, към Тексас, към Невада — „без определена цел“.

Дик излезе от морето. Мокър и задъхан, той се просна по очи върху лепкавия пясък.

— Как е водата?

— Екстра.

Рожденият ден на Нанси беше веднага след Нова година и следователно скоро след Коледа. Това винаги създаваше трудност на приятеля й Боби Руп. Трябваше да измъчва въображението си, за да измисли два подходящи подаръка в много кратко време. Но всяка година с парите, спечелени през лятото, когато работеше в бащините си ниви за захарно цвекло, той купуваше каквото можеше. С помощта на сестрите си обвиваше грижливо подаръка и на Коледа сутринта тръгваше бързо към Клътърови с надежда, че ще изненада и зарадва Нанси. Миналата година й беше подарил един малък златен медальон във форма на сърце. Тази година, предвидлив както винаги, той беше се колебал между вносните парфюми, изложени в дрогерията на Норис, и чифт ботушки за езда. Но Нанси беше мъртва.

Тази коледна сутрин, вместо да тича към фермата „Ривър Вали“, той остана вкъщи и заедно със семейството си яде от великолепния обяд, който майка му приготвя цяла седмица. След трагедията родителите му и седемте му братя и сестри се отнасяха внимателно с него. Но когато се хранеха, нужно беше постоянно да му напомнят, че трябва да яде. Никой не разбираше, че той всъщност беше болен от скръб и скръбта бе издигнала около него преграда. Той не можеше да избяга и никой не можеше да го доближи — освен може би Сю. До смъртта на Нанси не беше ценил Сю, никога не беше се чувствал съвсем добре в нейно присъствие. Тя беше твърде различна — вземаше нещата сериозно, неща, които дори и момичетата не бива да вземат сериозно: художество, поезия, музиката, когато свиреше на пиано. А, разбира се, той ревнуваше. Чувствата на Нанси към нея, макар и от различно естество, бяха едва ли не равни на чувствата й към него. Но затова сега Сю разбираше неговата загуба. Без Сю, без нейната почти постоянна компания как би могъл да издържи толкова много сътресения — самото убийство, разговорите с мистър Дюи, тъжната ирония да бъде за кратко време главното заподозряно лице?

После, след около месец, приятелството им избледня. Боби ходеше в Кидуеловата уютна малка всекидневна все по-рядко, а и когато отиваше, Сю не изглеждаше особено гостоприемна. Причината беше, че те се насилваха да тъгуват и да си спомнят неща, които в действителност искаха да забравят. Понякога Боби забравяше: когато играеше баскетбол или караше колата си по пътищата с осемдесет мили в час или когато се тренираше да бяга през равните жълти ниви, тренировка, която сам си налагаше (амбицията му беше да стане гимназиален инструктор по гимнастика). И сега, след като помогна да се прибере празничната трапеза, той реши да си сложи анцуга и да потренира.

Времето беше изключително — дори за Западен Канзас, известен с дългото си сиромашко лято, то изглеждаше невероятно: сух въздух, силно слънце, лазурно небе. Оптимистични фермери предсказваха „открита зима“ — толкова мека, че стадата ще могат да излизат на паша през целия сезон. Такива зими има рядко, но Боби си спомняше една — годината, в която почна да се върти около Нанси. И двамата бяха на дванадесет години. След училище той й носеше чантата до фермата, която се намира на една миля далеч от холкъмското училище. Ако денят беше топъл и слънчев, те спираха по пътя и сядаха край реката — лъкатушната, бавно движеща се, кафява Арканзас.

Веднъж Нанси му бе казала: „Едно лято, когато бяхме в Колорадо, видях точно откъде извира Арканзас. Но не можеш да повярваш, че е нашата река. Не е същият цвят. Чиста, като вода за пиене. И бърза. Пълна с камъчета. Има и водовъртежи. Татко улови там пъстърва.“ Боби запомни впечатленията й от извора на реката и след нейната смърт… не можеше да си обясни защо всеки път, когато погледнеше Арканзас, за миг реката се променяше и той виждаше не мътен поток, който лъкатуши през канзаските равнини, а колорадски порой — ледена, кристалночиста река с пъстърви, която бърза надолу по планинските поляни — тъй както я беше описала Нанси. Такава беше и Нанси — като свеж поток: енергична, жизнерадостна.

Но, общо взето, зимите в Западен Канзас сковават земята и обикновено слана и остри ветрове променят температурата преди Коледа. На Бъдни вечер преди няколко години падна сняг и продължи да вали и на другата сутрин. Когато тръгна към Клътъровото стопанство — три мили разстояние — Боби трябваше да си пробива път през дълбоки преспи. Премръзна и се зачерви от студа, но си заслужаваше, защото начинът, по който го посрещнаха, го стопли съвсем. Нанси беше изненадана и горда с него, а майка й, обикновено тиха и затворена, го прегърна, целуна го и настоя той да се увие с одеяло и да седне във всекидневната до печката. Докато жените готвеха в кухнята, той, Кениън и мистър Клътър седяха край огъня, чупеха орехи и фъстъци. Тогава мистър Клътър си спомни една друга Коледа, когато е бил на годините на Кениън: „Бяхме седем души вкъщи. Майка ми, баща ми, двете ми сестри и ние — тримата братя. Живеехме във ферма, много отдалечена от града. Затова имахме обичай да пазаруваме за Коледа всички заедно. Отивахме в града и купувахме наведнъж всичко необходимо. Една година, сутринта, когато трябваше да тръгнем, снегът беше дълбок, както и сега, дори по-дълбок, и продължаваше да вали на едри парцали. Виждаше се, че ще трябва да прекараме Коледа без подаръци около елхата. Мама и момичетата бяха отчаяни.“ Тогава му хрумна една идея — да оседлае най-бързия товарен кон, да отиде с него до града и да напазарува за всички. Съгласиха се и му дадоха парите, спестени за коледни подаръци, и списък на нещата, които трябваше да купи: четири метра басма, една футболна топка, иглениче, ловджийски патрони. До вечерта попълваха списъка с най-различни поръчки. С покупките, прибрани на сигурно място — в брезентен сак, той тръгна обратно за дома. Благодарен беше, че баща му го принуди да вземе със себе си фенер, и се радваше, че по хамута на коня има звънчета, защото веселото им дрънчене и движещата се светлина на фенера го успокояваха.