Трумэн Капоте - Хладнокръвно

— Знаеш ли кога?

— Вчера сутринта. Шефът (Логън Санфорд) уведоми всички полицейски постове и патрули за новия номер с описание на колата.

— Проверихте ли във фермата на Хикок? Ако още са в околността, струва ми се, че рано или късно ще отидат там с колата.

— Не се безпокой. Наблюдаваме фермата. Ал…?

— Тук съм.

— Ето това искам за Коледа. Само това! Да ликвидираме и да спим до Нова година. Ще бъде великолепен подарък, нали?

— Дано да го получиш!

— Надявам се и двамата да го получим.

После, когато пресичаше площада пред съда и замислено подритваше в здрача купчинки паднали листа, Дюи се учудваше на безразличието си. Защо сега, когато знаеше, че заподозрените не са изчезнали завинаги в Аляска, Мексико или Тамбукту и всеки момент могат да бъдат арестувани — защо не чувстваше вълнението, което би трябвало да чувства? Вината беше в съня, който още го потискаше, караше го да се съмнява в уверенията на Наи — дори да не им вярва. Не вярваше, че Хикок и Смит ще бъдат задържани в Канзас Сити. Те бяха неуязвими.

„Оушън Драйв“ 335 е адресът на хотел „Съмърсет“ в Маями Бийч. Това е една сиво-бяла квадратна постройка с лилави шарки. Между тях лилава реклама гласи: Свободни стаи — много ниска цена — плажни удобства — постоянен морски ветрец . „Съмърсет“ е един от многото сиво-бели хотелчета, наредени край бяла меланхолична улица.

През декември 1959 „плажните удобства“ на „Съмърсет“ се състояха от два чадъра, забучени в една тясна ивица пясък зад хотела. На единия от чадърите, розов, беше написано „Сервираме сладолед «Валънтайн»“. На Коледа по обяд под този чадър лежаха четири жени и се наслаждаваха на музика от един транзистор. Под втория чадър, син, с повелителен надпис „Добийте тен с крема «Копъртон»“, се бяха настанили Пери и Дик. От пет дни живееха в „Съмърсет“, заемаха стая с две легла и плащаха за нея осемнадесет долара седмично.

Пери каза:

— Ти не ми честити Коледа.

— Честита Коледа, сладур! И честита Нова година!

Дик беше с плувки, но Пери, както в Акапулко, отказа да разголи осакатените си крака — страхуваше се, че гледката може да „обиди“ другите летовници, и затова седеше напълно облечен, не беше свалил дори обувките си. Въпреки това бе в сравнително добро настроение и когато Дик почна да прави гимнастически упражнения — да застава на глава, за да привлече вниманието на дамите под розовия чадър, — той зачете „Маями Хералд“. На втората страница попадна на репортаж, който завладя цялото му внимание. Отнасяше се до убийството на едно семейство от Флорида — мистър и мисис Клифърд Уокър, техния четиригодишен син и двегодишната им дъщеря. Всеки един от тях, без да бъде вързан, е бил застрелян в главата. Престъплението, лишено от улики и явно немотивирано, е станало в събота вечер, 19 декември, в дома на Уокър, ранчо недалеч от Талахаси.

Пери прекъсна атлетическите упражнения на Дик, за да му прочете историята на глас, и после попита:

— Къде бяхме миналата събота вечерта?

— Да не сме били в Талахаси?

— Питам те!

Дик се замисли. В четвъртък вечер, редувайки се на волана, те напуснаха Канзас и през Мисури се озоваха в Арканзас, оттам през Озаркс до Луизиана, където рано сутринта в петък бяха принудени да спрат поради изгорял електромотор. (Купен на вехто в Шревърпорт, той им струваше двадесет и два долара и петдесет цента.) Нощта прекараха в колата, паркирана до шосето някъде на границата между Алабама и Флорида. На другия ден пътуваха бавно, позволиха си няколко туристически развлечения: посетиха една ферма за алигатори и една за гърмящи змии, повозиха се на лодка със стъклено дъно по кристалночисто езеро, обядваха късно и скъпо с печен омар в един приморски ресторант по шосето. Прекрасен ден! Но и двамата много се умориха и когато стигнаха в Талахаси, решиха да пренощуват там.

— Да, в Талахаси — каза Дик.

— Поразително — Пери отново прегледа статията. — Знаеш ли, съвсем не бих се изненадал, ако това е някой ненормален. Някой смахнат, който е прочел какво стана в Канзас.

Дик не искаше да слуша как Пери „ще се впусне пак в тая тема“, затова сви рамене, усмихна се и бавно тръгна към морето. Поразходи се по мокрия пясък, като от време на време се навеждаше да вземе някоя раковина. Като дете беше завидял на сина на един съсед, който след ваканция, прекарана в „Гълф Коуст“ на брега на океана, си беше донесъл пълна кутия с раковини. Дик така го намрази, че му открадна раковините и с чук ги строши до една. Завистта не го напущаше; враг беше всеки, на чието място Дик би искал да бъде, или всеки, който притежаваше нещо, което Дик желаеше да има.