Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Но не, въображението му прекаляваше. Дик никога няма да направи това — „да се изтърве“. Помисли, колко често си го чувал да казва: „Могат да ме бият до смърт, никога няма да кажа нищо.“ Разбира се, Дик беше „самохвалко“; твърдостта му, както се бе убедил Пери, съществуваше само в положения, където силният коз е безспорно в негови ръце. Внезапно с облекчение Пери се сети, че дългото отсъствие на Дик може да се дължи на друга, не толкова страшна причина — отишъл е да види родителите си. Рисковано, но Дик беше „привързан“ към тях или поне така разправяше. И тази нощ, по време на дългото пътуване в дъжда, беше казал на Пери: „Много ми се иска да видя моите хора. Те няма да кажат думичка. Искам да кажа, няма да ме издадат на полицията — няма да направят нищо, което да ни причини неприятности. Само че срам ме е. Страхувам се от това, което ще каже майка ми. За чековете. И за начина, по който се махнахме. Ще ми се да ги викна по телефона, да чуя как са.“ Но това беше невъзможно, защото в дома на Хикок нямаше телефон, иначе Пери щеше да звънне да провери дали Дик е там.

След няколко минути той пак беше сигурен, че Дик е арестуван. Болките в краката му лумнаха, пронизаха тялото му, а миризмата на пране, влажната воня внезапно му причиниха гадене, принудиха го да изскочи навън. Застана на бордюра, разтърсван от сухи напъни на повръщане като „пияница“. Канзас Сити! Нали знаеше, че Канзас Сити носи нещастие и беше умолявал Дик да стоят далеч от него? Сега навярно Дик ще съжалява, че не го е послушал. И той се запита: „А какво ще стане с мен? С няколко цента и шепа оловни жетони в джоба?“ Къде може да отиде? Кой ще му помогне? Бобо? Как не! Но мъжът й може би. Ако Фред Джонсън действително беше постъпил тъй, както беше склонен да постъпи, той щеше да осигури работа на Пери веднага след излизането му от затвора. Щеше да му помогне да го пуснат по-рано предсрочно. Но Бобо не разреши, каза, че това само ще им докара неприятности и вероятно ще бъде опасно. После беше писала и на Пери същото. Един прекрасен ден той ще й го върне, ще се позабавлява малко, ще й поговори, ще изтъкне способностите си, подробно ще й опише какво е в състояние да направи на хора като нея, почтени, осигурени и самодоволни хора, точно като Бобо. Да, ще й открие колко опасен може да бъде и ще наблюдава очите й. Положително това си заслужаваше едно пътуване до Денвър. И така ще направи, ще отиде в Денвър и ще посети Джонсънови. Фред Джонсън ще му помогне да започне нов живот, ще бъде принуден да го направи, ако иска да се отърве от него.

В този момент Дик застана на бордюра до него.

— Ей, Пери — каза той, — лошо ли ти е?

Звукът на гласа му беше като инжекция с някакво силно наркотично средство, лекарство, което, нахлувайки във вените му, предизвика буря от смесени чувства, напрежение и успокоение, ярост и привързаност. Той се приближи към Дик със свити юмруци.

— Мръсно копеле!

Дик се засмя и каза:

— Ела! Ще ядем пак!

Но бяха необходими обяснения и извинения — Дик ги даде над чиния „чили“ в ресторанта на Канзас Сити, който най му се харесваше, „Игъл Бюфет“.

— Съжалявам, сладур. Знаех, че ще се паникьосаш. Ще мислиш, че съм се натъкнал на бик. Но такъв късмет имах, че реших да го използувам докрай.

Той обясни, че след като оставил Пери, отишъл във фирмата „Маркл Буик“, където бе работил някога, с надежда да намери комплект номера за кола и да подмени рискованите номера от Айова.

— Никой не ме видя ни да влизам, ни да излизам.

„Маркл“ вършеше значителна търговия с повредени коли. И наистина в дъното на гаража имаше една смазана кола „Де Сото“ с канзаски номера — и къде са те сега?

— На нашата количка, друже!

След като направил смяната, Дик пуснал номерата от Айова в един общински резервоар. После спрял пред бензинова станция, където работи негов приятел, съученик на име Стив, и го убедил да му осребри един чек за петдесет долара. „Да ограби приятел“, беше нещо, което не беше правил досега. Но той никога няма да види вече Стив. Щеше „да офейка“ от Канзас Сити тази вечер и този път наистина завинаги. Тогава защо да не оскубе няколко стари приятели? И с това намерение той посетил друг съученик, продавач в сладкарница, и сумата се увеличила на седемдесет и пет долара.

— Сега следобед ще я закръглим на двеста. Направил съм списък на места, които ще ударим. Шест или седем, като почнем направо оттук — каза той, имайки предвид „Игъл Бюфет“, където всички — и барманът, и келнерите — го познаваха и обичаха. Наричаха го „Туршийката“ (в чест на любимото му ядене) — и тогава… Флорида, ето ни! Какво ще кажеш, сладур? Не ти ли обещах, че ще прекараме Коледа в Маями? Също като милионерите.