Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Срещу снимката на Джими и жена му беше фотографията на Пери в униформа. Беше изрязана от вестник и към нея имаше текст: „Главна квартира на армията на САЩ, Аляска. Редник Пери Е. Смит, 23, първият ветеран от войната в Корея, завръщащ се в Анкъридж, е посрещнат от капитан Мейсън, офицер от информационния отдел при щаба, при пристигането му в базата на въздушните войски в Елмъндорф. Смит служи 15 месеца в 24-та дивизия като сапьор. Пътуването му от Сиатъл до Анкъридж бе безплатно, подарък от Северните тихоокеански въздушни линии. Мис Лин Марки, стюардеса, се усмихва одобрително при посрещането.“ (Официална снимка на армията на САЩ.) Капитан Мейсън, с протегната ръка, гледа редник Смит, но редник Смит гледа в камерата. В изражението му мисис Джонсън видя или й се стори, че вижда, не признателност, а арогантност и вместо гордост огромно самомнение. Не беше изключено да е срещнал непознат на някакъв мост в Япония и да го е хвърлил в реката. Разбира се, че го е направил. Тя никога не се е съмнявала.

Затвори албума и включи телевизора, но и това не я успокои. Да предположим, че той наистина дойде. Детективите я бяха намерили, защо да не може и Пери да я открие? Но да не очаква помощ от нея. Нямаше дори да го пусне да влезе. Главната врата беше заключена, но задната, откъм градината, беше отворена. Градината бе побеляла от морска мъгла, но можеше да послужи за събиране на духове: мама, Джими и Фърн. Докато мисис Джонсън залости вратата, тя имаше предвид не само мъртвите, но и живите.

Дик и Пери тичаха под проливния дъжд. Но Пери изоставаше, защото краката му бяха по-къси и защото носеше куфара. Дик пръв стигна до подслон — един хамбар край шосето. След като прекараха една нощ в общежитието на Армията на спасението и напуснаха Омаха, един камион ги взе. Те пресякоха границата на Небраска и влязоха в Айова. Но последните няколко часа бяха вървели пеш. Дъждът почна, когато бяха на шестнадесет мили на север от Тенвил Джънкшън, селище в Айова.

Хамбарът беше тъмен.

— Дик? — каза Пери.

— Насам — отговори Дик. Беше се проснал върху куп сено.

Пери, мокър до кости и треперещ, се отпусна до него.

— Тъй ми е студено — каза той, като се зарови в сеното, — тъй ми е студено, че не давам пукната пара, ако това сено се подпали и ме изгори жив.

Беше и гладен. Умираше от глад. Вечерта бяха яли супа от обществената кухня на Армията на спасението, а днес единствената им храна беше няколко блокчета шоколад и дъвка, които Дик бе откраднал от бара на една сладкарница.

— Има ли още шоколад? — попита Пери.

Не, но имаше още едно пакетче дъвка. Те го разделиха и се заловиха да дъвчат. Безпаричието им ги измъчваше. Пълната липса на пари накара Дик да реши, че следващата им стъпка трябва да бъде връщане в Канзас Сити. Пери считаше това за „идея на луд“. Когато за пръв път Дик настоя да се върнат, Пери каза: „Трябва да се покажеш на психиатър.“

Сега, свити един до друг в студената тъмнина, заслушани в тъмния студен дъжд, те подновиха спора. Пери още веднъж изброи опасностите от такава стъпка, защото Дик вече положително го търсят за нарушение на условията за предсрочно освобождаване — „ако не и за друго“. Но не успя да го разубеди. Канзас Сити, настоя пак Дик, беше единственото място, където той бе сигурен, че ще може успешно „да събере доста мангизи“ с фалшиви чекове.

— Дявол да го вземе, зная, че трябва да внимаваме, зная, че има издадена заповед за арестуването ни. Заради чековете, които пробутахме по-рано. Но ще работим бързо. Един ден ни стига. Ако грабнем достатъчно, можем да опитаме Флорида. Да прекараме Коледа в Маями и да останем там през зимата — ако ни хареса.

Но Пери дъвчеше, трепереше и сърдито мълчеше. Дик попита:

— Какво има, сладур? Другият „удар“ ли? Защо, по дяволите, не го забравиш? Не могат да ни замесят в него. И никога няма да могат.

Пери каза:

— Може да грешиш. А ако е така, то означава Ъгъла.

Досега никой от тях не бе споменавал най-тежкото наказание в щата Канзас — бесилките или смърт в Ъгъла, както затворниците от канзаския щатски затвор наричат бараката, в която се намира бесилката за изпълнение на смъртните присъди.

Дик каза:

— Шегаджия! Ще ме умориш!

Драсна клечка кибрит да запали цигара, но при светлината на пламналата клечка видя нещо, което го накара да скочи на крака и да изтича към яслите на кравите. Там беше паркирана кола — бяло и черно — шевролет, с две врати, модел 1956. Ключът беше на арматурата.

Дюи беше твърдо решил да скрие от „цивилното население“ факта за някакъв важен прелом в делото Клътър — до такава степен, че реши да се довери само на двама журналисти: Бил Браун — редактор на „Телеграм“ в Гардън Сити, и Роберт Уелс — завеждащ местната радиостанция КИУЛ. Очертавайки положението, Дюи изтъкна доводите си защо смята тайната от първостепенно значение: „Не забравяйте, има вероятност тези хора да са невинни.“