Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Бобо беше три години по-голям от Пери и го обожаваше. Той бе единствената й играчка, кукла, която тя миеше, решеше, целуваше и понякога натупваше. Ето снимка на двамата — къпят се голи в кристалночист поток в Колорадо. Братчето, с издуто коремче, почерняло от слънцето, подобно на Купидон, стискаше ръката на сестра си и се смееше, сякаш в течащия поток имаше призрачни пръсти, които го гъделичкат. На друга снимка (мисис Джонсън не беше сигурна, но мислеше, че е правена в отдалечена ферма в Невада, където семейството живееше, преди една последна битка между родителите, в която камшици, вряла вода и петролни лампи бяха използвани за оръжия, да сложи край на брака им) тя и Пери, яхнали пони, главите им една до друга, бузите им се допират, а зад тях горят сухи планини.

По-късно, когато децата отидоха да живеят с майка си в Сан Франциско, любовта на Бобо към момченцето отслабна и накрая изчезна съвсем. Той не беше вече нейното бебе, а необуздано същество, крадец, обирач. Първото му зарегистрирано задържане беше на 27 октомври 1936 — осмия му рожден ден. Накрая, след няколко присъди в детски изправителни домове, той беше върнат на баща му и изминаха много години, преди Бобо да го види пак. Виждаше го само на снимки, които Текс Джон пращаше понякога на другите си деца и които сега бяха част от съдържанието на албума. Имаше „Пери, татко и тяхното голямо куче“, „Пери на лов за мечки в Аляска“. На тази последна снимка той беше шестнадесетгодишно момче с кожен калпак, стъпил на снежни лапи между натежали от сняг дървета. През рамото му висеше пушка. Лицето беше опънато, очите тъжни и много уморени. Докато гледаше снимката, мисис Джонсън си припомни една „сцена“, която Пери направи, когато я посети веднъж в Денвър. Всъщност то беше последния път, когато го видя, през пролетта на 1955. Разискваха детството му при Текс Джон и неочаквано Пери, който беше пил много, я бутна и притисна до стената. „Аз бях неговият мръсен негър — каза Пери. — Това е всичко. Някой, който да му работи като луд за оня, що духа! Да не му плаща нито стотинка. Не, Бобо, аз говоря! Млъкни или ще те хвърля в реката! Както веднъж хвърлих от един мост в Япония човек, когото никога не бях виждал преди. Просто го вдигнах и го хвърлих в реката. Моля ти се, Бобо! Моля ти се, слушай! Мислиш ли, че харесвам себе си? О, какъв човек можех да бъда! Но оня мръсник никога не ми даде възможност. Не ми даваше да ходя на училище. Добре, добре! Бях лошо дете. Но дойде време, когато се молех да ида на училище. Имам блестящ ум. В случай че не знаеш това! Блестящ ум плюс талант. Но никакво образование, защото той не искаше да се уча. Искаше само да му слугувам! Да остана глупав! Невежа! Такъв ме искаше той! За да не мога никога да се отскубна от него. Но ти, Бобо, ти ходеше на училище. Ти и Джими, и Фърн. Всеки един от вас, проклетниците, получи образование. Всички освен мен! И аз ви мразя, мразя всички ви! Татко и всеки един от вас!“

Като че животът на брат му и сестрите му е бил постлан с рози! Може би, ако това значи да си чистил пиянското повръщане на мама, да нямаш никога хубава рокля да облечеш или достатъчно храна да се наядеш. Все пак истина беше — и тримата бяха свършили гимназия. Джими фактически завърши като първенец на класа си само благодарение на собствената си силна воля. Това, помисли си Барбара Джонсън, правеше самоубийството му толкова по-зловещо. Силен характер, голям кураж, упорита работа — изглежда, че нито едно от тези качества не бяха решителни фактори в съдбата на Текс-Джоновите деца. Те споделяха една орис, от която добродетелите не можеха да ги закрилят. Не че Пери или Фърн бяха добродетелни. Когато беше на четиринадесет години, Фърн промени името си на Джой (радост, б.пр.) и до края на живота си се мъчеше да оправдае промяната. Беше добродушно, безгрижно момиче, „любимка на всички“, но попрекаляваше в това отношение. Имаше слабост към мъжете, но някак не случваше с тях. И мъжът, когото харесваше, винаги я изоставяше. Майка й бе умряла в алкохолна кома, тя се страхуваше да пие и все пак пиеше. Преди да навърши двадесет, Фърн-Джой вече почваше деня с бутилка бира. И една лятна вечер тя падна от прозореца на една хотелска стая. При падането удари навеса пред някакъв театър и се търкулна под колелата на едно такси. Горе, в празната стая, полицията намери празната й чанта, празна бутилка уиски и обувките й.

Човек можеше да разбере Фърн и да й прости, но Джими беше друго. Сега мисис Джонсън гледаше негова снимка като моряк. По време на войната беше служил във флотата. Строен блед моряк, удължено лице с изражение на малко мрачна търпеливост стоеше, прегърнал през кръста момичето, за което се ожени, и, според мисис Джонсън, не трябваше да прави това, защото те нямаха никакви допирни точки. Сериозният Джими и това ненавършило още двадесет години момиче от Сан Диего, което вървеше след моряците. На снимката стъклените й мъниста отразяваха отдавна залязло слънце. И все пак чувствата на Джими към нея надхвърляха нормалната любов; те бяха страст, отчасти патологична. А момичето — тя трябва да го е обичала и го е обичала всеотдайно, иначе не би извършило подобно нещо. Ако Джими бе повярвал в любовта й! Или ако беше способен да повярва! Но ревността го държеше в плен. Той се съсипваше от мисли за мъжете, с които е спала преди женитбата им. Освен това беше убеден, че тя продължава да не подбира — че всеки път, когато той е на далечно плаване, му изневерява с много любовници и непрекъснато я измъчваше да признае съществуването им. Тогава тя нагласи дулото на ловджийска пушка точно между веждите си и натисна спусъка с палеца на крака си. Когато я намери мъртва, Джими не извика полиция. Вдигна я на ръце, сложи я на леглото и легна до нея. Призори на другия ден напълни пушката и се застреля и той.