Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Семейство Джонсън живееха отскоро в Сан Франциско, в един квартал високо по хълмовете северно от града, където живеят хора от средната класа, със среден доход, но всички са собственици. На 18 декември 1959 г., следобед, младата мисис Джонсън очакваше гости; щяха да дойдат на кафе и сладки и вероятно за игра на карти три съседки. Домакинята беше неспокойна; за пръв път канеше гости в новото си жилище. Сега, докато се ослушваше за звънеца на входната врата, тя обиколи стаите за последен път, изтри някакви невидими прашинки и подреди цветята. Къщата, както и останалите къщи по тази стръмна улица, беше приятна и удобна. Мисис Джонсън много я харесваше; беше влюбена в ламперията от секвоя, в килимите, разстлани от стена до стена, в прозорците по цялото протежение на предната фасада, в гледката от задната част на къщата — хълмове, долини, небе и океан. Гордееше се с малката задна градинка; съпругът й, застрахователен агент по професия, а по наклонност дърводелец, беше направил бяла дървена ограда на градината, а вътре колибка за домашното куче, преградка за пясък и люлки за децата. В момента кучето, две момченца и едно момиченце си играеха под топлото небе. Тя се надяваше, че докато си отидат гостите й, те ще продължават да се забавляват в градината. На вратата се звънна и мисис Джонсън отиде да отвори. Беше облечена с жълта плетена рокля, която смяташе, че най-много й прилича. Роклята подчертаваше фигурата й, изтъкваше бледочервеникавия й тен на индианка от племето чероки и черната й тупирана коса. Тя отвори вратата, готова да посрещне трите съседки, но вместо тях видя двама непознати, които пипнаха шапките си за поздрав и й показаха служебни значки.

— Мисис Джонсън? — попита единият от тях. — Името ми е Наи. Това е инспектор Гърти. Ние сме от полицията в Сан Франциско и току-що получихме запитване от Канзас във връзка с вашия брат Пери Едуард Смит. Изглежда, че той не се е явявал при служителя от комисията за предсрочно освобождаване и искаме да знаем дали бихте могли да ни кажете къде се намира той сега.

Мисис Джонсън не се разтревожи и положително не се изненада, че полицията пак се интересува от брат й. Смути я възможността, че гостите могат да дойдат и да заварят детективите да я разпитват. Тя каза:

— Не. Нищо не мога да ви кажа. Не съм виждала Пери от четири години.

— Това е сериозен въпрос, мисис Джонсън — обясни Наи. — Бихме искали да поговорим с вас.

Тя ги покани да влязат и им предложи кафе (което те приеха). После каза:

— Не съм виждала Пери от четири години. И не ми се е обаждал, откакто са го пуснали. През лятото, когато излязъл от затвора, отишъл в Рино да види баща ми. В едно писмо татко писа, че отива в Аляска и ще вземе Пери със себе си. После пак писа, мисля, че беше през септември, беше много ядосан. Той и Пери се скарали и се разделили, преди да стигнат границата. Пери се върнал, а баща ми продължил за Аляска сам.

— И не ви ли е писал оттогава?

— Не.

— Значи възможно е брат ви да е отишъл при него наскоро. През последния месец.

— Не знам и не ме интересува.

— В лоши отношения ли сте?

— С Пери? Да. Страх ме е от него.

— Но докато беше в Лансинг, вие често му пишехте. Така поне ни казват канзаските власти — каза Наи.

Другият инспектор, Гърти, не проявяваше желание да се намеси в разговора.

— Исках да му помогна. Надявах се, че ще мога да променя някои от неговите възгледи. Сега знам, че не мога. Правата на другите хора не значат нищо за Пери. Той не уважава никого.

— А приятелите му? Познавате ли някой от тях, при когото той би могъл да отседне?

— Джо Джеймс — отговори тя и обясни, че Джеймс е млад индианец, дървар и рибар, който живее в гората близо до Белингъм, Вашингтон. Не, не го познава лично, но е разбрала, че той и семейството му са добри хора, които често са били щедри и внимателни към Пери в миналото. Единственият приятел на Пери, когото тя някога е виждала, беше едно младо момиче, появило се на вратата на Джонсънови през юни 1955 г. с писмо от Пери. В него той казваше, че това е жена му. Пишеше, че има неприятности и ме питаше дали бих се погрижила за нея, докато той я повика при себе си. Момичето изглеждаше двадесетгодишно, а се оказа, че е на четиринадесет. Разбира се, не му беше жена. Но в началото повярвах. Съжалих я и я поканих да остане при нас. Тя прие, но не стоя дълго. По-малко от седмица. Когато напусна, взе куфарите ни и всичко, което можеше да се побере в тях — почти всичките ми дрехи и тези на съпруга ми, приборите за ядене, дори и кухненския часовник.