Трумэн Капоте - Хладнокръвно

— Ъ-х-ъ, тъй си и помислих — каза тя. — Добре. Да чуем!

Той й подаде снимка на Ричард Хикок:

— Познавате ли го?

Отрицателно измърморване.

— А този?

Тя отговори:

— Ъхъ… Той престоя тук на два пъти. Но сега не е тук. Напусна преди месец. Искате ли да видите книгата за зарегистриране?

Наи се облегна на бюрото и загледа как дългите лакирани нокти на хазяйката търсят по страниците имена, написани с молив. Лас Вегас беше първото от трите места, които неговите началници искаха той да посети. Всяко едно беше избрано поради ролята му в живота на Пери Смит. Другите две бяха Рино, където смятаха, че живее бащата на Смит, и Сан Франциско, където живееше сестрата на Смит и която тук ще се нарича мисис Фредерик Джонсън. Наи възнамеряваше да разпита тези роднини; както и всеки, който можеше да знае къде се намира заподозреният, но главната му цел беше да си осигури помощта на местните власти. При пристигането си в Лас Вегас например беше разисквал Клътъровия случай с лейтенант В. Дж. Хандлън, началник на криминалния отдел при полицията в Лас Вегас. Лейтенантът веднага написа заповед до всички полицаи да следят най-внимателно за Хикок и Смит: „Търсят се от Канзас за нарушение на условията предсрочно освобождаване. Известно е, че карат шевролет 1949 г. с канзаски номер Дж-О — 58269. Тези лица вероятно са въоръжени и трябва да се смятат за опасни.“ Хандлън назначи един детектив да помага на Наи, като се заеме със „собствениците на заложни къщи“. Както той каза: „Такива има винаги във всеки хазартен град.“ Наи и детективът провериха всички квитанции за заложени вещи през изтеклия месец. Наи особено много се надяваше да намери портативно радио „Зенит“, което се предполагаше, че е откраднато от Клътъровия дом през нощта на престъплението, но нямаше щастие. Намериха един посредник, който познаваше Смит („Той се върти тук от десетина години“), и една квитанция от началото на ноември за заложено килимче от меча кожа. В тази квитанция Наи намери и адреса на пансиона.

— Записан на тридесети октомври — каза хазяйката. — Напуснал на единадесети ноември.

Наи погледна подписа на Пери — украсеният, завъртян, решителен почерк го изненада. Очевидно хазяйката забеляза това, защото каза:

— Ъхъ… и трябва да го чуете да говори. Големи, дълги думи, казани с един фъфлещ, глух глас. Интересен тип. Какво имате против него — против такъв мил негодник?

— Нарушение на условията за предсрочно освобождаване.

— Ъхъ… Идвате чак от Канзас за предсрочен случай. Е, аз съм само една доверчива блондинка. Вярвам ви. Но ако бях на ваше място, няма да ги разправям таквиз на някоя брюнетка.

Тя вдигна халбата, изпразни я, после замислено завъртя чашата между ръцете си, изпъстрени с лунички и вени. — Каквото и да е, не е нещо едро. Не може и да бъде. Още не съм срещнала мъж, на когото да не мога да скроя шапка. Този… той е само един негодник. Малък негодник, който последната седмица, докато беше тук, се опита със сладки приказки да се отърве от наема.

Тя се засмя, вероятно на абсурдността на такава амбиция.

Детективът попита какъв е бил наемът за стаята на Смит.

— Редовният — девет долара седмично, плюс петдесет цента депозит за ключа. Само в пари и само в предплата.

— Докато беше тук, с какво се занимаваше? Има ли приятели? — попита Наи.

— Да не мислите, че следя всеки тип, който идва тук? — троснато отговори хазяйката. — Скитници. Никаквици. Не ме интересуват! Дъщеря ми е женена за голям човек. — После добави: — Не, няма никакви приятели. Аз поне не съм забелязала да се събира специално с някого. Последния път, когато беше тук, повечето време човъркаше колата си. Беше я паркирал тук отпред. Един стар форд, който сякаш е бил направен, преди той да се роди. Боядиса я. Покрива боядиса черен, а останалото сребристосиво. После написа „продава се“ на предното стъкло. Един ден чух, че някакъв балама спря и му предложи четиридесетак, което беше четиридесет пъти повече, отколкото струваше колата. Но той твърдеше, че не може да вземе по-малко от деветдесет. Каза, че парите му трябват за автобусен билет. Точно преди да замине, чух, че един негър я купи.

— Казал, че парите му трябват за автобусен билет. Не знаете ли къде искаше да отиде?

Тя сви устни, провеси цигара между тях, но очите й не се откъснаха от Наи.

— Играйте честно. Има ли пари на „пода“? Някакво възнаграждение?

Зачака отговор и като не получи никакъв, тя като че премери вероятностите и реши да продължи. — Защото останах с впечатлението, че където отива, няма намерение да стои дълго. Смяташе да се върне тук. Чакам го един вид да пристигне всеки момент. — Тя кимна към вътрешността на къщата. — Елате, ще ви покажа защо.