Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Мисис Хикок вдяна пак иглата, мъжът й леко се полюляваше на стола и смучеше незапалената си лула. Острите очи на детектива разгледаха чистата скромна стая. В един ъгъл стоеше пушка, подпряна на стената. Беше я забелязал по-рано. Отиде към нея, взе я и попита:

— Ловувате ли много, мистър Хикок?

— Туй е неговата пушка. На Дик. Той и Дейвид ходят от време на време на лов. За зайци.

Беше 12 мм ловджийска пушка марка „Савъдж“, модел 300; изящно гравирани летящи фазани украсяваха приклада.

— Откога я има Дик?

Въпросът оживи мисис Хикок.

— Тази пушка струва над сто долара. Дик я купи на кредит, а сега магазинът не я приема обратно, макар че няма месец, откакто е взета, и е употребявана само веднъж. В началото на ноември, когато той и Дейвид отидоха в Гринел на лов за фазани. Използва нашите имена, за да я купи — баща му му разреши и сега ние трябва да плащаме, а като помислите за Уолтър, тъй болен, и за всичките неща, от които се нуждаем, за всичко, без което минаваме… — Тя задържа дъха си, сякаш се мъчеше да пресече хълцане. — Сигурен ли сте, че не искате чаша кафе, мистър Наи? Никак няма да ме затрудни.

Детективът подпря пушката на стената, остави я, но беше сигурен, че това е оръжието, с което са били убити Клътърови.

— Благодаря, но късно е и аз трябва да отида с колата до Топика — каза той и запрелиства бележника си. — Сега просто ще ви прочета това, да видя дали съм го записал правилно. Пери Смит пристига в Канзас на 12 ноември, четвъртък. Вашият син твърди, че това лице е дошло да прибере една парична сума от сестра си, живееща във Форт Скот. В събота двамата отиват с кола до Форт Скот, където остават да пренощуват — предполагам в дома на сестрата, нали?

Мистър Хикок каза:

— Не. Не могли да я намерят. Изглежда, че се е преместила.

Наи се усмихна.

— Все пак те са пренощували там. И през следващата седмица, тоест от 14-и до 21-ви Дик продължава да се среща със своя приятел Пери Смит, но, общо взето, или доколкото вие знаете, животът му протича нормално: живее у дома си, ходи на работа всеки ден. На 21-ви той изчезва. Пери Смит също. И оттогава нямате вест от него. Не ви ли е писал?

— Страхува се — каза мисис Хикок. — Срам го е и се страхува.

— Срам го е?

— Да. От туй, което направи… че пак ни огорчи. И се страхува, защото мисли, че няма да му простим. Както винаги сме му прощавали досега. И ще продължаваме. Имате ли деца, мистър Наи?

Той кимна.

— Тогава знаете какво е.

— Още нещо. Имате ли някаква представа, и най-малката, къде е отишъл синът ви?

— Отворете една карта — каза мисис Хикок, — посочете някъде с пръст — може да е там.

Беше късно следобед и човекът, който караше колата, търговски пътник на средна възраст, когото тук ще наречем мистър Бел, беше уморен. Копнееше да спре и да подремне малко. Но беше само на сто мили от мястото, към което се беше упътил — Омаха, Небраска. Там се намираше дирекцията на голяма компания за опаковка на месо, в която той работеше. Правилникът на компанията забраняваше на чиновниците да вземат случайни пътници, но мистър Бел често го нарушаваше, особено когато скучаеше или му се спеше, затова, щом видя двама млади хора, застанали край шосето, веднага спря колата.

Сториха му се „добри момчета“. По-високият, як момък с мръсноруса, късо остригана коса, имаше подкупваща усмивка, учтиво държане, а другарят му, един „ситен“, държеше хармоничка в дясната си ръка, а в лявата претъпкан сламен куфар. Изглеждаше „доста симпатичен“, свенлив, но приятен. Във всеки случай мистър Бел съвсем не подозираше намеренията на своите гости; да го удушат с колан, да му отнемат колата и парите и да го заровят някъде в пустинята. Той се радваше, че има компания, хора, с които може да разговаря и които да го държат буден, докато пристигне в Омаха. Той се представи, после ги попита как се казват. Приветливият младеж, който седеше до него на предната седалка, каза, че името му е Дик.

— А това е Пери — добави той и смигна на Пери, който беше седнал точно зад мистър Бел.

— Мога да ви закарам до Омаха, момчета.

Дик каза:

— Благодаря ви, сър. Точно там отиваме. Надяваме се да намерим някаква работа.

Каква работа търсят? Търговският пътник помисли, че може да им помогне.

Дик обясни:

— Аз съм първокласен бояджия на коли. Също и механик. Свикнал съм да печеля добри пари. Моят приятел и аз бяхме в Мексико. Имахме намерение да живеем там. Но, дявол да го вземе, те плащат съвсем никакви надници! Нищо, с което един бял човек може да живее!