Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Казах на помощник-шерифа. После и на директора на затвора. И докато още седях там, директорът Ханд вдигна слушалката и почна да набира номер.“

Лицето, на което Ханд телефонира, беше Логън Санфорд. Санфорд го изслуша, затвори телефона, даде няколко нареждания, после позвъни на Алвин Дюи. Онази вечер, когато напусна бюрото си в съдилището на Гардън Сити, Дюи взе със себе си един дебел плик.

Мари беше в кухнята, приготвяше вечеря, когато той се прибра. Щом го видя, тя почна да разправя за събитията вкъщи. Котаракът беше нападнал един шпаньол, който живееше отсреща, и едното око на кучето, изглежда, бе сериозно повредено. Пол, деветгодишният им син, беше паднал от едно дърво и по чудо останал жив. А дванадесетгодишният Ал, съименникът на Дюи, беше отишъл в двора да изгори някакви непотребни неща и запалил такъв огън, че заплашил квартала с пожар. Някой, тя не знаеше кой, извикал пожарната.

Докато жена му описваше какво е станало, Дюи направи две чаши кафе. Внезапно Мари спря по средата на изречението и го загледа. Лицето му беше зачервено и тя позна, че е нещо възбуден. Мари попита:

— Алвин! Добри ли са новините?

Той мълчаливо й подаде дебелия плик. Ръцете й бяха мокри, тя ги изтри и седна на кухненската маса, пийна глътка кафе, отвори плика и извади снимки: на един рус младеж и на един мургав, тъмнокос млад човек — специални полицейски снимки. Две полушифровани досиета бяха приложени към снимките. Досието на русокосия гласеше:

Хикок, Ричард Юджин (УМ) 28. КБР 97093, БФР 850273 А. Адрес: Еджертън. Канзас. Дата на раждане: 6.VI.31. Родно място: К. С. Канз. Височина: 1,75. Тегло: 85. Коса: руса. Очи: сини. Структура: здрав. Цвят на кожата: бял. Занятие: бояджия на коли. Престъпление: измама, кражба и фалшиви чекове. Предсрочно: 13.VIII.59. От кого: К. С. К.

Второто описание беше следното:

Смит, Пери Едуард (УМ) 27 — 59. Родно място: Невада. Височина: 1,70. Тегло: 75. Коса: кафява. Престъпление: кражба и бягство. Арестуван (непопълнено). От кого: (непопълнено). Взети мерки: изпратен в К. Щ. затвор — 13.III.56 от Филипсбърг. Осъден на 5–10 год. Приет 14.III.59.

Мари разгледа снимките на Смит в профил и анфас; арогантно, грубо лице, но със странен финес; устните и носът изглеждаха хубави, а очите, с влажния им мечтателен поглед, бяха доста красиви — по-скоро артистични, чувствителни. Чувствителни, но и още нещо — „подли“. Макар и не тъй подли и подчертано престъпни като очите на Хикок, Ричард Юджин. Мари, пронизана от погледа на Хикок, си припомни една случка от детинство — за някакъв рис, който беше видяла хванат в капан, и макар че й се искаше да го освободи, очите на риса, блестящи от болка и омраза, бяха пресекли съжалението й, бяха я изпълнили с ужас.

— Кои са тези? — попита Мари.

Дюи й разказа историята на Флойд Уелс и в края добави:

— Странно. През последните три седмици тази бе главната насока, в която работехме. Да открием всеки, който някога е работил в Клътъровото стопанство. А сега, както нещата се подреждат, това е само една щастлива случайност. И все пак само още няколко дни, и щяхме да се натъкнем на този Уелс и да открием, че е в затвора. Тогава щяхме да узнаем истината. Дявол да го вземе, точно тъй.

— Може да не е истина — каза Мери.

Дюи и осемнадесетте мъже, които му помагаха, бяха вървели безрезултатно по стотици дири и тя искаше да му спести още едно разочарование, защото се тревожеше за здравето му. Нервите му не бяха в ред, беше отслабнал и пушеше по шестдесет цигари на ден.

— Да, може и да не е — отговори Дюи, — но нещо ми подсказва, че е.

Тонът му й направи впечатление; тя погледна пак лицата върху кухненската маса.

— Помисли за него — каза тя и постави пръста си върху снимката на русия младеж. — Представи си как тези очи се приближават към теб. — После набута снимките обратно в плика. — По-добре да не беше ми ги показвал.

Същата вечер, по-късно, друга жена в друга кухня сложи настрана чорапа, който кърпеше, махна очилата си с пластмасови рамки и като ги насочи към посетителя, каза:

— Надявам се, че ще го намерите, мистър Наи. Заради самия него. Имаме двама сина, той ни е първородният. Ние го обичаме… Но… О, аз разбрах… разбрах, че нямаше да се махне, да избяга, без да каже дума на баща си или на брат си, ако не беше загазил. Кое го кара да постъпва тъй? Защо?

Тя хвърли поглед към ъгъла на малката стая, където на люлеещ се стол до топлата печка седеше мършав приведен мъж — Уолтър Хикок, неин съпруг и баща на Ричард Юджин. В уморените му очи имаше безнадеждност. Ръцете му бяха захабени. Когато заговори, гласът му звучеше тъй, сякаш рядко го употребяваше.