Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Той беше първият, с когото лежах в една килия. За около месец. Юни и част от юли. Той привършваше присъда също от три до пет — чакаше да бъде пуснат предсрочно през август. Много приказваше. Какво смята да прави, като излезе. Каза, че може да отиде в Невада, в един от ония градове с атомни бази, да си купи униформа и да се представя за офицер от въздушните сили. И ще може редовно да пробутва чекове. Туй беше една от идеите му. Аз самият никога не бях помислял за такова нещо. Беше хитрец, не отричам, но нямаше вид на офицер от авиацията. Друг път споменаваше за някакъв свой приятел Пери — полуиндианец, с когото бил в една килия. И големите сделки, които той и Пери можели да направят, когато пак се съберат. Никога не съм срещал Пери. Не го познавам изобщо. Беше вече напуснал Лансинг предсрочно. Но Дик винаги казваше, че ако му се представи случай за истински голям удар, можел да разчита Пери да му стане съдружник.

Не знам точно кога за пръв път споменах мистър Клътър. Сигурно е било, когато говорехме за работа, различни видове, които сме работили. Дик беше специалист механик по коли и туй беше предимно работата, която бе вършил. Само веднъж работил като шофьор на болнична линейка. Непрекъснато се хвалеше какво правел със сестрите в задната част на колата. Аз му разправих как съм работил цяла година в един голям земеделски имот в Западен Канзас. При мистър Клътър. Дик искаше да знае дали мистър Клътър е богат. Да, казах, богат е. Всъщност, казах аз, мистър Клътър веднъж ми разправи как се отървал от десет хиляди долара само за една седмица. Искам да кажа, той спомена как понякога похарчва десет хиляди долара, за да му върви работата. След това Дик не спря да ме разпитва за семейството. Колко са на брой? На каква възраст са децата сега? Как точно се влиза в къщата? Мистър Клътър държи ли каса в къщата си? Не отричам, казах му, че държи. Защото май си спомних нещо като шкаф или каса, или не що такова точно зад бюрото в стаята, която мистър Клътър използваше за кабинет. И докато се усетя, Дик почна да разправя, че ще убие мистър Клътър. Каза, че той и Пери ще отидат там, ще ограбят къщата и ще убият всички свидетели — Клътърови, и всеки, който се случи да е там. Описа ми дузина пъти как ще го направи, как той и Пери ще вържат хората и ще ги убият с пушка. Аз му казах: «Дик, не можеш да се отървеш безнаказано от такова нещо.» Но не мога честно да кажа, че се помъчих да го разубедя. Защото ни за минутка не повярвах, че той наистина ще го изпълни. Мислех, че са само приказки. Такива в Лансинг слушаш много. Това е горе-долу и всичкото, което чуваш: какво ще направи някой, когато излезе — грабежи по пътищата, кражби и тъй нататък. Повечето пъти е самохвалство, никой не го взема сериозно. Затова, когато чух съобщението по радиото… ами… не можех да повярвам на ушите си. Все пак то е станало. Точно както Дик каза, че ще стане.“

Това разказа Флойд Уелс впоследствие. Но сега беше далеч от подобно признание. Страхуваше се, защото, ако другите затворници се научат, че доносничи, тогава животът му, както той се изрази, „няма да струва повече от мъртъв койот“. Мина седмица. Той слушаше радио, следеше съобщенията във вестниците и в един от тях прочете, че канзаският вестник „Нюз“ предлага хиляда долара възнаграждение за сведения, които биха довели до арестуването и осъждането на лицето или лицата, извършили убийството на семейство Клътър. Интересно нещо — то почти вдъхнови Уелс да проговори. Но все още много се страхуваше и страхът му не беше само от другите затворници. Имаше вероятност властите да го обвинят в съучастие в престъплението. В края на краищата той беше упътил Дик към вратата на Клътърови; наложително можеше да се твърди, че е знаел за намеренията на Дик. Както и да се погледнеше, положението му беше несигурно, извиненията му съмнителни. Затова не каза нищо. Минаха още десет дена. Декември последва ноември. Съобщенията във вестниците ставаха все по-кратки (радиото беше спряло да споменава трагедията), а за онези, които се занимаваха с нея, престъплението оставаше необяснимо. Уликите не бяха повече, отколкото на сутринта, когато трагичното събитие бе констатирано.

Но той знаеше. Накрая, измъчван от нуждата да сподели с някого, Уелс се довери на друг затворник: „Близък приятел. Католик. Много религиозен. Той ме попита: Е, какво смяташ да правиш, Флойд? Аз казах: Ами не знам точно какво мисли той, че трябва да направя? Той настоя да се обърна към управата на затвора. Каза ми, че според него не бива да живея с такова нещо на съвестта си, че мога да го съобщя, без някой в затвора да разбере, че именно аз съм го казал. Обеща ми, че ще го уреди. И така на другия ден той уведомил директора на затвора, че искам да ме «извикат навън». Казал му, че ако ме извика в канцеларията си под някакъв предлог, може би ще мога да му съобщя кой е убил Клътърови. И наистина директорът прати да ме извикат. Страх ме беше, но си спомних мистър Клътър, и как не ми е сторил никакво зло, как на Коледа ми даде малко портмоне с петдесет долара вътре.