Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Детективът се беше упътил към фермата „Ривър Вали“, но понеже искаше да пийне нещо топло, чаша горещо кафе, спря в кафенето „Хартман“.

— Здравейте, хубавецо! — каза мисис Хартман. — Какво ще обичате?

— Само кафе, госпожо.

— Греша ли, или наистина сте отслабнали? — Тя му наля една чаша.

— Малко нещо.

Всъщност през последните три седмици Дюи беше отслабнал около девет килограма. Костюмите му стояха, сякаш ги бе взел назаем от някой по-пълен приятел, а лицето му, което слабо загатваше за професията му, сега приличаше на лице на аскет, отдаден на окултни занимания.

— Как се чувствате?

— Великолепно.

— Изглеждате ужасно.

Безспорно. Но не се чувстваше по-зле от другите членове от екипа от КБР — детективите Дунц, Чърч и Наи. Дюи положително беше по-добре от Харлънд Наи, който, макар и болен от грип, с температура, продължаваше да идва на работа. Тези четирима уморени мъже бяха „проверили“ около седемстотин предположения и слухове. Дюи например беше прекарал два уморителни и загубени дни в опити да открие онази призрачна двойка мексиканци, за която Пол Хелм се кълнеше, че са посетили мистър Клътър в навечерието на убийството.

— Още една чаша, Алвин?

— Не, благодаря, госпожо.

Но тя бе вече взела кафеничето.

— За сметка на заведението, шерифе. Лицето ви ми казва, че имате нужда.

На една маса в ъгъла двама мустакати работници от някаква ферма играеха на дама. Единият от тях стана, приближи до бара, където беше седнал Дюи, и каза:

— Вярно ли е това, което чухме?

— Зависи…

— За оня, дето сте хванали. Дето се е промъкнал в Клътъровата къща. Той е виновният. Тъй чухме.

— Мисля, че сте чули погрешно, приятелю. Да, така мисля.

Джонатан Даниел Андриан, който беше задържан в окръжния затвор, обвинен, че носи скрито оръжие, бе прекарал известен период като пациент в щатската психиатрична клиника в Топика, обаче фактите, събрани от детективите, показваха, че в Клътъровия случай вината му се състоеше само в неуместното му любопитство.

— Добре де, ако не е той, защо, по дяволите, не намерите кой е? Имам пълна къща с жени, които не искат сами да отидат до клозета!

Дюи беше свикнал на такъв вид оскърбления, те бяха част от неговото ежедневие. Той глътна втората чаша кафе, въздъхна, усмихна се.

— Дявол да го вземе, не разправям вицове. Сериозно говоря. Защо не арестувате някого? Затуй ви плащат!

— Я стига с тия глупости! — каза мисис Хартман. — Всички се печем на един огън. Алвин прави всичко, каквото може.

Дюи й смигна.

— Кажете му, госпожо! И много съм ви задължен за кафето.

Работникът почака, докато жертвата му стигна вратата, и изстреля прощален куршум.

— Ако пак някога се кандидатираш за шериф, просто забрави за мойта бюлетина, щото няма да я получиш!

— Я стига с тия глупости — каза пак мисис Хартман.

От кафене „Хартман“ до фермата „Ривър Вали“ разстоянието е една миля. Дюи реши да отиде пеш. Обичаше да прекосява житните поля. Обикновено веднъж или два пъти седмично правеше дълги разходки из собственото си място, обичното парче от прерията, където се надяваше да построи някога къща, да посади дървета и евентуално да посреща правнуци. Това му беше мечтата, но жена му напоследък го бе предупредила, че вече не я споделя. Каза му, че никога няма да помисли да живее съвсем сама „чак там в полето“. Дюи знаеше, че дори и да беше уловил убийците на другия ден, Мари пак нямаше да промени решението си, и то само защото веднъж трагична участ бе сполетяла техни приятели, които живееха в усамотена полска къща.

Разбира се, семейство Клътър не бяха първите убити във Фини или дори в Холкъм. По-старите хора в това малко селище си спомняха „страхотии“, станали преди повече от четиридесет години — Хефнъровото убийство. Мисис Сади Труит, седемдесетгодишната пощаджийка на градчето, е майстор в разказването на тази легендарна история: „Беше август 1920 г. Адска горещина. Един, на име Туниф, работеше на Финъповата ферма. Уолтър Туниф. Имаше кола, но излезе крадена. Разбира се, че е войник, самоотлъчил се от Форт Блистам нейде в Тексас. Беше разбойник положително и много хора се отнасяха с недоверие към него. И тъй, една вечер шерифът, тогаз шериф беше Орли Хефнър, такъв чудесен певец, знаете ли, той сигурно участва сега в небесния хор, една вечер, на трети август, отишъл до фермата да зададе няколко прями въпроса на Туниф. Адска горещина… и резултатът беше, че Уолтър Туниф застреля шерифа право в сърцето. Горкият Орли бил мъртъв, преди да тупне на земята. Дяволът, който го уби, се метнал на един от конете и се отправил на юг по реката. Туй се разчу и мъжете направиха кордон, дълъг няколко мили, и го хванаха тоз Уолтър Туниф. Нямал време да каже здрасти. Защото мъжете бяха много разядосани. Пушките им сами гръмнали.“