Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Първият контакт на Дюи с престъпността в окръга Фини стана в 1947 г. Инцидентът е отбелязан в досието по следния начин:

Джон Карлайл Полк, индианец, тридесет и две годишен, живеещ в Мъскот, Оклахома, уби Мари Кей Финли, бяла жена, четиридесетгодишна, келнерка, живееща в Гардън Сити. Полк я промуши със счупено гърло от бирена бутилка в една стая на Коупланд, Канзас Сити, Канзас, 9.V.47.

Фактическо описание на разкрит и приключен криминален случай. От трите други убийства, разследвани от Дюи, двете бяха също така ясни. (Двама железопътни работници обраха и убиха един възрастен фермер на 1.XI.52 г.; един пиян мъж преби от бой жена си на 17.VI.56 г.), но третият случай, както го разказа веднъж Дюи, имаше няколко особености: „Всичко започна в Стивънс Парк. Там има платформа за оркестър и под платформата — мъжка тоалетна. Този човек Муни се разхождал из парка. Беше някъде от Северна Каролина, непознат, който минавал през града. Както и да е, той отишъл в мъжката тоалетна и някой го проследил вътре — едно тукашно момче на име Уилмър ли Стебит, двадесетгодишен. По-късно Уилмър Ли твърдеше, че мистър Муни му направил неестествено предложение. И затова съборил мистър Муни на земята, блъснал главата му в циментовия под и го ограбил. Когато това не довършило Муни, той натикал главата му в клозетната чиния и дърпал водата, докато го удавил. Може и тъй да е. Но нищо не обяснява по-нататъшното държане на Уилмър Ли. Първо, той заровил тялото на две мили северозападно от Гардън Сити. На другия ден го изровил и го занесъл на четиринадесет мили в противоположна посока. И това продължило… заравяне и изравяне. Уилмър Ли бил като куче, което си играе с кокал — просто не искал да остави мистър Муни да почива в мир. Най-накрая някой го видял, докато копаел.“ Тези четири (случая преди убийството на Клътърови бяха целият събран опит на Дюи и в сравнение с престъплението, пред което сега стоеше изправен, приличаха на вихрушка, предшестваща ураган.

Дюи отключи предната врата на Клътъровата къща. Вътре беше топло, защото газовото отопление не беше изключено и стаите, с лъскав и ухаещ на паркетин и лимонова есенция под, изглеждаха само временно необитавани. Сякаш днес беше неделя и семейството щеше да се върне от черква всеки момент. Наследниците, мисис Инглиш и мисис Джаркоу, бяха изнесли пълен камион с дрехи и мебели и въпреки това атмосферата в къщата, сякаш все още обитавана, се беше запазила. Във всекидневната върху пианото стояха отворени нотите на песента „През ръжта“. На закачалката в антрето висеше сива каубойска шапка с петна от пот — Хърбовата. Горе, в стаята на Кениън, върху етажерка над леглото му, очилата на мъртвото момче отразяваха светлината.

Детективът минаваше от стая в стая. Беше обикалял къщата неведнъж; всъщност идваше всеки ден. Тези посещения му бяха някак приятни. За разлика от шума в неговия дом и в шерифството тук беше спокойно. Телефоните, все още с прерязани жици, мълчаха. Великото мълчание на прериите го обграждаше. Можеше да седне на Хърбовия люлеещ се стол, да се люлее и да размишлява. Няколко от заключенията му бяха непоклатими; той вярваше, че смъртта на Хърб Клътър е била главната цел на престъпниците, а подбудата — психопатична омраза или вероятно комбинация от омраза и грабеж; вярваше, че убийствата са били извършени спокойно, може би повече от два часа са минали от влизането на убийците в къщата до напускането й. (Следователят, д-р Робърт Фентън, докладва за една значителна разлика в температурата на телата и на тази основа предположи, че редът на убийствата е бил следният: мисис Клътър, Нанси, Кениън и мистър Клътър.) Тези предположения се поддържаха от убеждението му, че семейството е видяло много добре хората, които са отнели живота им.

По време на това посещение Дюи се спря пред един от прозорците на горния етаж. Недалеч нещо между житните стърнища привлече вниманието му. Беше плашило с мъжка ловджийска пушка и рокля от избеляла басма на цветя. (Сигурно стара рокля на Бони Клътър.) Вятърът си играеше с полата и караше плашилото да се полюшва, да прилича на човешко същество, танцуващо самотно в студената декемврийска нива. И, кой знае защо, Дюи си спомни за съня на Мари. Неотдавна, една сутрин, тя му сервира сбъркана закуска с подсладени яйца и солено кафе, после беше хвърлила цялата вина върху някакъв „глупав сън“, но сън, който не беше се разсеял от светлината на деня. „Беше толкова истински, Ал — каза тя. — Истински като тази кухня. Бях тук, в кухнята. Приготвях вечеря и внезапно Бони влезе. Беше облечена със син ангорски пуловер и изглеждаше много мила и хубава. Аз и казах: «О, Бони… мила Бони… не съм те виждала, откакто се случи онова ужасно нещо.» Но тя не ми отговори, само ме погледна по своя свенлив начин и аз не знаех какво друго да кажа при тези обстоятелства, затова продължих: «Ела, мила, виж какво приготвям на Алвин за вечеря. Тенджера гъста супа от скариди и пресни раци. Почти е готова. Хайде опитай я.» Но тя не искаше. Стоеше до вратата и ме гледаше. После, не знам точно как да ти обясня, тя затвори очите си и почна да клати глава, да чупи ръце, много тихо да скимти и да шепне. Не можех да разбера какво казваше. Но тя ми скъса сърцето, никога не ми е било така жал за някого, прегърнах я. Казах й: «Моля ти се, Бони. О, недей, мила, недей! Няма друг така подготвен като теб да отиде при бога.» Но не можах да я успокоя. Тя пак поклати глава, зачупи ръце и тогава чух какво казваше: «Да бъдеш убит! Да бъдеш убит! Не! Не! Няма нищо по-лошо! Няма нищо по-лошо от това. Нищо!»“