Трумэн Капоте - Хладнокръвно

О, Мексико. Мистър Бел обясни, че е изкарал медения си месец в Куернавака.

— Все ни се иска да отидем пак. Но трудно е да пътуваш, когато имаш пет деца.

Пери, както си припомняше по-късно, помисли — пет деца! Е, много жалко. И докато слушаше надутия брътвеж на Дик — как описва мексиканските си „любовни завоевания“, той си помисли, колко „странно“, колко „егоманиачески“ звучи. Представи си, толкова да се стараеш да направиш впечатление на човек, когото ще убиеш, човек, който след десет минути ще бъде мъртъв, ако планът, замислен от него и Дик, успее. А и защо да не успее? Обстановката беше идеална — точно каквато бяха търсили през трите дни, през които пропътуваха на автостоп от Калифорния до Невада и през Невада и Уайоминг в Небраска. Но до този момент удобна жертва не беше им се представяла. Мистър Бел беше първият, който пътуваше сам, изглеждаше богат и бе предложил да ги вземе в колата си. Онези, които ги возиха преди, бяха или шофьори на камиони, или войници, а веднъж ги взеха двама негри боксьори с лилав кадилак. Но мистър Бел беше идеален. Пери бръкна в джоба на коженото си яке. Джобът беше издут от шишенце аспирин „Байер“ и от един остър, голям колкото юмрук камък, увит в жълта памучна каубойска кърпа. Той разкопча индианския си колан със сребърна тока и осеян с тюркоазни мъниста; измъкна го, опита гъвкавостта му и го сложи върху коленете си. Зачака. Гледаше как небраската прерия преминава край колата и си играеше с хармониката — измисляше си мелодия, повтаряше я и чакаше Дик да каже предварително уговорения сигнал: „Ей, Пери, подай ми кибрита.“ Веднага след това Дик трябваше да хване волана, а Пери щеше да удари търговския пътник по главата, „да я разцепи“ с увития в кърпата камък. После щяха да се възползват от колана с небесносините мъниста край някой пуст страничен път.

Междувременно Дик и обреченият на смърт си разказваха мръсни вицове. Смехът им дразнеше Пери, особено внезапните избухвания в смях на мистър Бел — сърдечни излайвания, които много напомняха смеха на Текс Джон Смит, бащата на Пери. Споменът за смеха на баща му усили напрежението му, главата го болеше, коленете също. Той сдъвка три аспирина и ги глътна без вода. Помисли, че ще повърне или ще загуби съзнание; сигурен беше, че ще припадне, ако Дик забави дълго „забавлението“. Светлината намаляваше, шосето беше право, наоколо не се виждаше ни къща, ни човек… нищо освен оголено от зимата поле — мрачно като стоманен лист. Сега беше удобният момент — сега. Той впи поглед в Дик, сякаш да му внуши същата мисъл, и няколко дребни признака — трепкащата клечка, капки пот по горната устна — му казаха, че Дик вече е стигнал до същото заключение.

Но когато заговори пак, Дик само се впусна в друг виц:

— Ето една гатанка: какво общо има между отиването в клозета и отиването в гроба? — Той се ухили: — Предавате ли се?

— Предавам се.

— Когато ти дойде да отидеш — отиваш!

Мистър Бел излая.

— Ей, Пери, подай ми кибрита!

Но точно когато Пери вдигна ръка и камъкът щеше да полети надолу, случи се нещо забележително, което Пери по-късно нарече „проклето чудо“. То беше внезапната поява на трети кандидат за автостоп. Един войник негър, за когото милостивият търговски пътник спря колата.

— Ей, това е хитро измислено — каза той, докато неговият спасител тичаше към колата. — Когато ти дойде да отидеш — отиваш!

16 декември 1959 г., Лас Вегас, Невада. Времето и годините бяха изтрили първата буква „С“ и бяха създали една малко злокобна дума ТАИ. Думата, едва забележима върху изкривената от слънцето табелка, изглеждаше подходяща за мястото, което рекламираше. То беше, според официалния доклад на Харолд Наи до КБР „овехтял и опърпан хотел — най-долнопробният вид хотел или пансион“. Докладът продължаваше: „Допреди няколко години (според сведения на полицията в Лас Вегас) това беше един от най-големите бордеи в Запада. Главното здание беше унищожено от пожар, а това, което се запази, бе превърнато в евтин пансион.“ „Фоайето“ не беше мебелирано, имаше само един кактус, висок два метра, и импровизирано бюро за записване. Нямаше никого. Детективът плесна с ръце. Най-после един груб женски глас извика: „Идвам“, но минаха пет минути, преди жената да се появи. Беше облечена с изцапана домашна роба и златни чехли с високи токове. Ролки притискаха оредялата й жълтеникава коса. Лицето й беше широко, мускулесто, начервено и напудрено. В ръката си държеше халба бира: миришеше на бира, на цигари и на скоро сложен лак за нокти. Беше на седемдесет и четири години, но според Наи „изглеждаше може би с десет минути по-млада“. Тя се вторачи в него, в спретнатия му кафяв костюм, в кафявата му с малка периферия шапка. Когато той й показа служебната си значка, тя се усмихна; устните й се разтвориха и Наи зърна два реда изкуствени зъби.