Трумэн Капоте - Хладнокръвно

— Къде живеехте тогава?

— В Денвър.

— Живели ли сте някого във Форт Скот, Канзас? Никога. Никога не съм ходила в Канзас.

— Имате ли сестра, която да живее във Форт Скот?

— Единствената ми сестра е мъртва.

Наи се усмихна и каза:

— Разбирате, нали, мисис Джонсън, ние предполагаме, че брат ви ще се свърже с вас. Ще пише, ще телефонира или ще дойде да ви види.

— Надявам се, не. Всъщност той не знае, че сме се преместили. Мисли, че съм още в Денвър. Моля ви, ако го намерите, не му казвайте адреса ми. Страхувам се.

— Защо? Страхувате се, че може а ви напакости или да ви нанесе физическа болка?

Тя се замисли, не можа да реши и каза, че не знае.

— Страх ме е от него, винаги ме е било страх. Той може да изглежда добър, състрадателен, кротък. Разплаква се толкова лесно. Понякога плаче, като слуша музика, а когато беше малък, плачеше, защото намираше залеза красив. Или пък луната. О, той може да ви измами. Може да ви накара да го съжалявате.

На вратата се звънна. Нежеланието на мисис Джонсън да отвори издаде нейното затруднение и Наи си взе шапката. (По-късно писа за нея: „През целия ни разговор тя остана спокойна и много любезна. Личност с изключителен характер.“)

— Извинете за безпокойството, мисис Джонсън. Но ако Пери ви се обади, надяваме се, че ще бъдете разумна и ще телефонирате на инспектор Гърти.

След като детективите си отидоха, самообладанието й, което бе направило впечатление на Наи, се превърна в неувереност; обхвана я познато отчаяние. Тя го потисна, забави пълния му удар, докато си отидат гостите, докато нахрани, окъпе децата и ги сложи да спят. Тогава то я обхвана така, както вън океанската мъгла забулваше сега уличните лампи. Беше казала, че се страхува от Пери, и това бе истина. Но само от Пери ли се страхуваше или от схемата, от която бе част и той — ужасната съдба, която сякаш бе отредена за четирите деца на Флорънс Бъкскин и Текс Джон Смит? Най-големият, братът, когото тя обичаше, се беше застрелял; Фърн беше паднала или скочила от един прозорец; Пери също бе тръгнал по пътя на бруталността — бе станал престъпник. Така че, в известен смисъл, тя единствена бе оцеляла. Измъчваше я мисълта, че след време и тя ще бъде смазана; ще полудее или ще хване неизлечима болест, ще изгуби всичко скъпо — дом, деца, съпруг — при някой пожар. Мъжът й беше заминал по работа. Когато беше сама, никога не й минаваше наум да пие нещо, но тази вечер си наля чисто уиски, после легна на кушетката във всекидневната с един албум снимки, подпрян на коленете й.

На първата страница имаше снимка само на баща й — портрет от 1922 г., годината на женитбата му с младата индианка, ездачка в родео, мис Флорънс Бъкскин. Този портрет винаги приковаваше вниманието на мисис Джонсън. Благодарение на него разбираше защо майка й се е омъжила за баща й, когато поначало те бяха толкова неподходящи един за друг. Младият човек на портрета излъчваше мъжествена привлекателност. Наперено наклонената му глава с червеникава коса, присвитото ляво око (сякаш се прицелваше), мъничката каубойска кърпа, вързана около врата — всичко у него беше изключително привлекателно. Общо взето, баща й я привличаше и отблъскваше едновременно. Тя винаги бе уважавана едно негово качество — силата на духа му. Много добре знаеше колко ексцентричен изглежда той на другите; той и на нея й се струваше такъв. Въпреки всичко беше „истински мъж“. Умееше да прави много неща и ги правеше с лекота. Можеше да накара дървото, което сече, да падне там, където той иска. Можеше да одере мечка, да поправи часовник, да построи къща, да опече кейк, да кърпи чорапи, да хване пъстърва с превита игла и парче канап. Веднъж беше прекарал една зима сам сред пустошта на Аляска.

Сам, и според мисис Джонсън, така трябва да живеят мъже като него. Жена, деца, спокоен живот — не са за тях.

Тя обърна няколко страници със снимки от детинството си — правени в Юга, Невада, Айдахо и Орегон. Кариерата в родео за „Текс и Фло“ беше приключила. Семейството живееше в един стар камион и обикаляше страната да търси работа, нещо трудно в 1933 г. „Семейство Текс Джон Смит събира боровинки в Орегон, 1933“ — беше написано под една снимка на четири боси деца, облечени в анцузи, с болнави уморени изражения на лицата. Боровинки, стар хляб, накиснат в сладко кондензирано мляко, често беше единствената им храна. Барбара Джонсън си спомни, че веднъж трябваше да живеят дни наред с изгнили банани и като резултат Пери бе получил колики; крещя цяла нощ, докато Бобо, както наричаха Барбара, плака от страх, че той може да умре.