Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Например мъжът, когото беше видял край басейна на хотел „Фонтенбло“. Мили далеч, той виждаше покривите на скъпите хотели — обвити с воал от лятна омара и морски блясък — „Фонтенбло“, „Идън Рок“, „Рони Плаца“. На втория ден от пребиваването си в Маями той предложи на Пери да атакуват тези почивни дворци. „Може да хванем някои богаташки“ — каза Дик. Пери много се колебаеше; страхуваше се, че всички ще гледат панталоните им с цвят каки и спортните им ризи. В действителност тяхната поява в разкошния „Фонтенбло“, между мъже с копринени плувки на райета и жени, облечени в бански костюми, но наметнати с визонени кейпове, мина незабелязано. Неканените отидоха във фоайето, повъртяха се там, после се разходиха из градината и застанаха до плувния басейн. Там Дик видя мъжа. Беше негова възраст — двадесет и осем — тридесетгодишен, и би могъл да бъде „комарджия, адвокат или чикагски гангстер“. Какъвто и да беше, ясно бе, че познава сладостта на парите и на властта. Блондинка, която приличаше на Мерилин Монро, го мажеше с плажно масло, а той лениво протегна ръка и взе чаша леден портокалов сок. Всичко това принадлежеше и на него, и на Дик, но той никога нямаше да го има. Защо този мръсник има всичко, а Дик нищо? Защо трябва това нафукано копеле да има такъв късмет? Дик имаше власт само когато държеше нож в ръката си. Нафуканите копелета като тоя трябва да внимават, иначе той „може да ги разпори и тогава част от късмета им ще се разпилее по пода“. Но… за Дик денят беше провален. Провали го хубавата блондинка. Той каза на Пери:

— Хайде да се махаме оттук!

Сега едно малко момиче, вероятно дванадесетгодишно, чертаеше фигури по пясъка, дълбаеше с треска, изхвърлена от морето, едри груби лица. Дик се престори, че се възхищава от изкуството й, предложи й раковините, които беше събрал.

— От тях стават хубави очи — каза той.

Детето прие подаръка и Дик усмихнат й намигна. Той съжаляваше за влечението, което изпитваше към детето, защото сексуалните му интереси към малки момичета бяха недостатък, от който той „искрено се срамуваше“. Не беше го признавал на никого и се надяваше, че никой не подозира тази тайна, защото хората ще мислят, че не е нормален (обаче знаеше, че Пери се досеща). Но Дик беше съвсем сигурен, че е „нормален“. Да съблазняваш момичета в пубертетна възраст, както той беше правил „осем или девет“ пъти през последните няколко години, не доказваше обратното. Дик беше убеден, че повечето истински мъже изпитват подобни желания. Взе ръката на детето в своята.

— Ти си моето бебче. Моята малка любима. — Реакцията обаче бе отрицателна. Малката ръка трепкаше в Диковата като рибка на въдица. Изуменото изражение в очите на момичето му беше познато от предишни инциденти в тази му кариера. Той я пусна, засмя се добродушно и каза:

— Това е само игра. Не обичаш ли игрите?

Изтегнат под синия чадър, Пери бе наблюдавал сцената и веднага бе разбрал целта на Дик. Презираше го за това. Той „никак не уважаваше хора, които не могат да се контролират сексуално“, особено, както той се изразяваше, ако липсата на контрол се отнася до „извратеност“, „закачане на деца“, „странности“, изнасилване. Смяташе, че възгледите му по този въпрос са познати на Дик. Нещо повече, нали почти се сбиха, когато неотдавна той попречи на Дик да изнасили едно обезумяло от страх малко момиче? Но не му се искаше да се повтаря такова премерване на силите. Когато видя, че детето се отдалечава, той въздъхна с облекчение.

Звуците на коледни песни от транзистора на четирите жени странно се съчетаваха със слънцето на Маями и с гневните писъци на немлъкващите чайки. „О, елате да му се поклоним“, възвишената музика, изпълнявана от катедрален хор, развълнува Пери до сълзи, които продължиха да се ронят и след като музиката спря. Обикновено когато беше така развълнуван, мисълта му се спираше на една възможност, пълна с „необикновено очарование“ — самоубийство. Като дете често бе мислил да се самоубие, но това бяха сантиментални настроения, родени от желанието да накаже баща си и майка си или други врагове. Но след като възмъжа, идеята да свърши със себе си постепенно почна да губи обаянието си. Той не забравяше, че това беше „разрешението“, което Джими и Фърн бяха намерили. А напоследък самоубийството почна да му се струва не само възможна, но и предопределена смърт. Тъй или иначе, виждаше, че „няма много нещо, за което да живее“. Острови, горени от жарко слънце, заровено злато, дълбоко спускане в синкавия блясък на моретата към потънали съкровища — тези мечти бяха изчезнали. Изчезнал беше и „Пери О’Парсънс“ — измисленото име на прочутия естраден и филмов певец, какъвто той почти се беше надявал да стане. Пери О’Парсънс бе умрял, преди да се е родил. Какво да очаква? Струваше му се, че той и Дик участват в „надбягване без финиш“. А сега, без да изкарат и седмица в Маями, трябваше отново да тръгнат на дълъг път. Дик, след като работи цял ден в автосервизната компания „АБЦ“ за шестдесет и пет цента на час, му каза: