Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Хикок измъкна друга цигара от пакета „Пел-мел“, сбръчка нос и каза:

— Помъчих се да спра да пуша. После си помислих, какво значение има при тези обстоятелства? С мъничко късмет може би ще се разболея от рак и ще победя щата в собствената му игра. По едно време пушех пури. Пурите на Анди. Сутринта, след като го обесиха, аз се събудих и викнах както обикновено: „Анди?“ После се сетих, че той е вече на път за Мисури. С лелята и чичото. Погледнах през коридора. Килията му беше почистена и целият му багаж струпан отпред. Дюшекът от леглото, пантофите и бележникът с всичките рисунки на разни храни — той го наричаше „хладилникът ми“, и кутия с пури „Макбет“. Казах на пазача, че Анди искаше да ми ги даде, че ми ги е завещал. Всъщност изобщо не ги пуших. Може би ми напомняха за него, не знам, но получих болки в стомаха.

— Какво бих казал за смъртното наказание ли? Не съм против него. То всъщност е отмъщение, но какво лошо има в отмъщението? То е нещо много важно. Ако бях сродник на Клътърови или на някои от ония, които Йорк и Латъм са убили, нямаше да имам покой, докато не видя виновниците да се качват на голямата люлка. Вземете тези хора, които пишат писма до вестниците. Завчера имаше две в един топикски вестник — едното от някакъв проповедник. Пише: какъв е този съдебен фарс, защо тези мерзавци Смит и Хикок още не са увиснали на въжето, как тия мръсници още ядат парите на данъкоплатците? Е, разбирам ги. Те са бесни, защото не получават онова, което искат — отмъщение. И няма да го получат, ако мога да им попреча. Аз съм за смъртното наказание. Само да не съм аз този, когото ще бесят.

Но го обесиха. Изминаха още три години и през това време двама изключително опитни канзаски адвокати Джоузеф П. Дженкинс и Робърт Бингъм заместиха Шулц, който се отказа от делото. Те бяха посочени от един федерален съдия и работеха безплатно (но бяха подтиквани от дълбокото си убеждение, че подсъдимите са станали жертва на „кошмарно несправедлив съдебен процес“), Дженкинс и Бингъм изпратиха многобройни обжалвания в рамките на федералната съдебна система и по този начин избегнаха три насрочени екзекуции: 25 октомври 1962 г., 8 август 1963 г., 18 февруари 1965 г. Адвокатите твърдяха, че клиентите им са били несправедливо осъдени, защото защитата им е била назначена, след като вече са били направили самопризнания; защото са се отказали от предварителен разпит; защото не са били компетентно защищавани по време на процеса, били са осъдени с представени веществени доказателства, иззети без заповед за обиск (пушката и ножа от дома на Хикок); защото искането им по въпроса за подсъдността — да бъде прехвърлено гледането на делото в друг град — е било отхвърлено, макар „атмосферата около процеса да е била наситена с публикации, враждебни към подсъдимите“.

С тези аргументи Дженкинс и Бингъм успяха да отнесат делото три пъти до Върховния съд на Съединените щати — Големия шеф, както го наричат много затворници. Но всеки път съдът, който в такива случаи никога не дава обяснение за решението си, отхвърляше молбата и отказваше да разгледа делото по същество. През март 1965 г., след като Смит и Хикок бяха прекарали почти две хиляди дни в „Галерията на Смъртта“, Канзаският върховен съд постанови, че животът им трябва да свърши между полунощ на 14 април, сряда, 1965 година. Тогава до новоизбрания губернатор на Канзас Уилям Ейвъри беше изпратена молба за помилване. Но Ейвъри, богат фермер, чувствителен към общественото мнение, отказа да се намеси. Това решение според него отговаряше „на най-добрите интереси на хората в Канзас“. (Два месеца по-късно Ейвъри остави без последствие молбата за помилване на Йорк и Латъм, които бяха обесени на 22 юни 1965 г.)

Стана тъй, че рано сутринта в сряда Алвин Дюи, закусвайки в кафенето на един топикски хотел, прочете на първата страница на канзаския вестник „Стар“ заглавие, което дълго беше очаквал: „На въжето за кърваво престъпление“. Дописката от репортер на „Асошиейтед прес“ започваше: „Ричард Юджин Хикок и Пери Едуард Смит умряха днес на бесилката в щатския затвор за едно от най-кървавите убийства в криминалните анали на Канзас. Хикок, тридесет и три годишен, умря пръв — в 00:41 часа след полунощ; Смит, тридесет и шест годишен, умря в 01:19 часа…“

Дюи присъствува на церемонията, защото беше един от двадесетината поканени свидетели. Никога до този момент не беше присъствал на екзекуция и когато в полунощ влезе в студения склад, обстановката го изненада; беше очаквал подходяща тържественост, а не тази слабо осветена пещера с разхвърляни из нея разни вещи и дървен материал. Но самата бесилка със своите бледи примки, закачени на напречната греда, беше достатъчно внушителна. Неочаквано внушителен и странен на вид се оказа и палачът. Застанал върху платформата, към която водеха тринадесет стъпала, той хвърляше дълга сянка. Безименен, жилав мъж, той беше доведен от Мисури за събитието, за което щяха да му платят шестстотин долара. Беше облечен с износен двуреден костюм на райета, прекалено широк за тънката му фигура — сакото стигаше почти до коленете му. На главата си имаше каубойска шапка, която при купуването вероятно е била яркозелена, но сега — избеляла и цялата покрита с петна от пот — имаше чудноват вид.