Трумэн Капоте - Хладнокръвно

В доклада, който представи на Канзаския върховен съд, съдията Тийл изказа мнение, че тъжителите са получили справедлив, според конституцията, процес; следователно съдът отхвърля молбата да се отмени присъдата и определя нова дата за екзекуцията — 25 октомври 1962 година. По едно съвпадение Лоуъл Лий Андрюс, чието дело беше пътувало два пъти до Върховния съд на Съединените щати, трябваше да бъде обесен един месец по-късно.

Убийците на Клътърови получиха отсрочка от федералния съд и се измъкнаха от срещата си с бесилката. Но Андрюс се яви точно навреме.

В Съединените щати времето, което изтича от влизането в сила на една смъртна присъда до привеждането й в изпълнение, е средно седемнадесет месеца. Неотдавна в Тексас едно лице, осъдено на смърт за грабеж, беше екзекутирано на електрически стол един месец след присъдата. Но в този момент в Луизиана (при писането на книгата) двама души, осъдени за изнасилвания, чакат екзекуция вече дванадесет години. Несъответствието зависи донякъде от случайността и в по-голяма степен от умелото използуване на възможностите за обжалване, които американското съдопроизводство предлага. По-голямата част от адвокатите, които се занимават с такива дела, са назначени от съда и работят безплатно. Но много често съдът, за да избегне неоснователни жалби, че се назначават неспособни адвокати, посочва изтъкнати юристи, които защищават със завидна енергия. Обаче дори и един посредствен адвокат може да отлага изпълнението на смъртната присъда година след година, защото системата на обжалванията в юриспруденцията на Съединените щати прилича на рулетка, наистина малко нагласена в полза на престъпника, но все пак хазартна игра, която участниците играят безконечно — най-напред в щатските съдилища, после през федералните, докато стигнат последната инстанция — Върховния съд на Съединените щати. Но дори и загуба на делото там не означава изпълнение на присъдата, стига адвокатът на тъжителя да може да открие или да измисли нови основания за обжалване; обикновено той може и така колелото започва пак да се върти, докато затворникът, вероятно няколко години по-късно, се озовава обратно във Върховния съд само за да тръгне отново да се върти по познатата жестока спирала. Но понякога колелото на рулетката спира и посочва победителя или, макар все по-рядко, победения. Адвокатите на Андрюс се бориха до последния момент, но техният клиент отиде на бесилката на 30 ноември, петък, 1962 година.

— Нощта беше студена — каза Хикок на един журналист, с когото си кореспондираше и на когото разрешаваха да го посещава от време на време. — Студена и влажна. Валеше като из ведро и на бейзболното игрище имаше кал до колене. Когато поведоха Анди към склада, трябваше да го преведат по пътеката. Всички ние застанахме до прозорците си да гледаме — Пери, аз, Рони Йорк, Джими Латъм. Беше точно след полунощ и складът светеше като призрачна зала. Вратите бяха отворени. Можехме да виждаме свидетелите, пазачите, лекаря, директора — всяко проклето нещо освен бесилката. Тя е встрани, виждахме само сянката й на стената като сянка от боксов ринг.

Свещеникът и четирима пазачи водеха Анди и когато стигнаха до вратата, спряха за миг. Анди гледаше към бесилката — това се чувстваше. Ръцете му бяха вързани отпред. Внезапно свещеникът протегна ръка и му махна очилата, което му придаде жалък вид. Анди без очила… Въведоха го вътре и аз се запитах: ще види ли да изкачи стълбите. Беше много тихо, нищо не се чуваше, само някакво куче лаеше надалеч. Някъде в градчето. После чухме този звук и Джими Латъм попита:

— Какво беше това?

И аз му казах какво беше — подът се бе разтворил под краката на Анди. После пак стана много тихо. Само лаят на кучето не спираше. Нашият Анди танцува дълго. Сигурно много са чистили след него. Лекарят идваше до вратата през няколко минути, излизаше вън, стоеше там със стетоскопа в ръце. Не бих казал, че работата му доставяше удоволствие… дишаше тежко и дълбоко, сякаш се бореше за въздух… и плачеше. Джими каза: „Тоя ревльо се разтоварва.“ Мисля, че излизаше вън, за да не го видят другите, че плаче. После се връщаше в склада да чуе дали сърцето на Анди е спряло. А то сякаш нямаше такова намерение. В действителност сърцето на Анди продължи да бие деветнадесет минути. — Хикок се усмихна накриво, бутна цигара между устните си и продължи: — Анди беше особняк. Както му казах, той не уважаваше човешкия живот, нито дори своя. Точно преди да го обесят, седна и изяде две пържени пилета. А последния следобед пушеше пури, пиеше кока-кола и пишеше поезия. Когато дойдоха да го отведат и си вземахме сбогом, му казах: „Ще те видя скоро, Анди. Щото съм сигурен, че ние отиваме на същото място. Тъй че поразгледай наоколо и виж дали няма да намериш някое хладно, сенчесто място там долу“. Той се засмя и каза, че не вярва ни в рая, ни в ада. Вярва само, че „пръстта става пръст“. Каза, че леля му и чичо му дошли да го видят и му съобщили, че имат готов ковчег за него и ще го отнесат в някакво малко гробище в Северен Мисури. На същото място, където са погребани тримата, които той убил. Смятаха да положат Анди до тях. Той ми каза, че едва се сдържал да не се изсмее, когато му разправили това. Аз му отговорих: „Е, ти поне си щастлив, че имаш гроб. А нас с Пери ще ни дадат навярно за вивисекции“. Така се шегувахме, докато стана време за тръгване. Тогава той ми подаде един лист с написани стихове. Не знам дали ги е съчинил, или ги е преписал. Струва ми се, че ги е съчинил. Ако се интересувате, ще ви ги изпратя.