Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Малкото здание беше построено преди повече от век и промените в годишните времена предизвикваха различни прояви на старостта му: зимният студ се просмукваше през каменно желязната структура, а лете, когато температурата често надминаваше 38 градуса, старите килии бяха вонящи казани. „Такава жега, че кожата ми изгоря — писа Дик в писмото с дата 5 юли 1961 г. — Опитвам се да не се движа много. Повечето време седя на пода. Леглото ми е пропито с пот, не мога да легна на него, а вонята ме поболява. Къпем се и си сменяме бельото само веднъж седмично. Няма абсолютно никаква вентилация, а от горящите крушки става още по-горещо. Разни буболечки се блъскат о стените.“

Осъдените на смърт не работят като другите затворници; могат да използуват времето си, както желаят — да спят по цял ден, както Пери често правеше („Представям си, че съм мъничко бебе, което не може още да държи очите си отворени.“), или да четат цяла нощ, както Андрюс. Андрюс изчиташе средно по петнадесет-двадесет книги седмично; вкусът му обхващаше и глупости, и белетристика, но той обичаше и поезия, особено му се нравеше Роберт Фрост, възхищаваше се от Уитмън, Емили Дикинсън и от хумористичните стихове на Огдън Наш. Макар че неговата неутолима литературна жажда в кратко време беше пресушила затворническата библиотека, свещеникът на затвора и други, които съчувстваха на Андрюс, го снабдяваха с пакети от градската библиотека в Канзас Сити. Дик също стана книжен червей; но неговият интерес се ограничаваше върху две теми — секс, както е представен в романите на Харолд Робинс и Ървинг Уолъс (Пери, след като прочете една, която му даде Дик, я върна с възмутена забележка: „Дегенерирана мръсотия за мръсни дегенерирани умове.“), и правна литература. Всеки ден той се ровеше с часове в юридически книги, търсеше и събираше данни и факти, които (надяваше се той) ще помогнат да се ревизира присъдата му. Със същата цел отрупа с писма организации като Американски съюз за граждански права и Асоциация на правистите в Канзас. В тези писма той нападаше наложената му присъда като „пародия на съдебната процедура“, увещаваше получателите им да му помогнат да издейства преразглеждане на делото. Убеди и Пери да напише подобни молби, но когато предложи и на Анди да последва примера им, Андрюс отговори:

— Аз ще се грижа за моя врат, а вие се грижете за вашите.

(Всъщност вратът на Дик не беше частта от тялото му, която в момента му създаваше най-много грижи. „Косата ми пада на кичури — сподели той с майка си в друго писмо. — Ще обезумея. Доколкото си спомням, в нашия род няма плешиви и мисълта, че ще бъда грозен плешив дъртак, ме подлудява.“)

Една есенна вечер в 1961 г., когато дойдоха на работа в Галерията, двамата нощни пазачи донесоха новини.

— Е — каза единият от тях, — май скоро ще имате компания, момчета.

Намекът беше ясен на слушателите му; той означаваше, че двамата млади войници, които бяха съдени за убийството на един канзаски железничар, са осъдени на смърт. „Ъгъ — потвърди пазачът, — получиха смъртна присъда.“

Дик каза:

— Ясно. Това е много популярно в Канзас. Съдебните заседатели го раздават, сякаш черпят деца с бонбони.

Единият от войниците, Джордж Роналд Йорк, беше на осемнадесет години; съучастникът му, Джеймс Дъглас Латъм — година по-възрастен. И двамата бяха необикновено привлекателни на вид, което обяснява може би защо цели пълчища момичета присъстваха на процеса. Макар осъдени за едно убийство, двамата се хвалеха, че по време на своето кратко скитане из страната са отпратили на оня свят седем души.

Рони Йорк, рус, синеок, беше роден и отрасъл във Флорида. Баща му е добре известен, добре платен водолаз. Семейство Йорк живееха спокойно и сговорно. Рони, прекалено обичан и глезен от родителите си и от една обожаваща го по-малка сестра, беше винаги център на внимание. Миналото на Латъм е другата крайност, мрачно и нерадостно, точно като това на Пери Смит. Роден в Тексас, той беше най-малкото дете на многодетни, бедни родители, които вечно се караха, докато накрая се разделиха и оставиха потомството си на произвола на съдбата, да се грижи само за себе си, неконтролирано и нежелано, като прекършени от вятъра бурени. На седемнадесет години, нуждаейки се от подслон, Латъм постъпи в армията; две години по-късно го осъдиха за самоотлъчване и го затвориха в кариера във Форт Худ, Тексас. Там той се срещна с Рони Йорк, който бе осъден по същата причина. Макар че дори и външно никак не си приличаха — Йорк беше висок и флегматичен, а тексасецът нисък, с лисичи кафяви очи, които оживяваха едно хитро, набито лице, — те откриха, че по един въпрос мненията им абсолютно съвпадат: светът е отвратителен и всички в тоя свят биха били по-добре, ако бяха мъртви.