Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Дик отвърна:

— Лошото при теб, Анди, е, че нямаш никакъв респект към човешкия живот. Включително и към твоя.

Андрюс се съгласи.

— И — каза той — ще ти кажа още нещо. Ако някога изляза жив оттук, искам да кажа през стените, и офейкам… ами… може би никой няма да узнае къде е отишъл Анди, но дяволски сигурно ще знае откъде е минал Анди.

Цялото лято Пери изпадаше в неспокоен унес или спеше нездрав сън. Гласове бучаха в главата му; един глас настойчиво го питаше: „Къде е Исус? Къде?“ А веднъж той се събуди с вик: „Птицата е Исус! Птицата е Исус!“ Неговата любима театрална мечта, тази, в която си представяше, че е Пери О’Парсънс — „Симфония от един човек“, се връщаше постоянно насън. Географският център на съня му беше нощен клуб в Лас Вегас, където в бял фрак и бял цилиндър той се перчи по осветената сцена, свири подред на хармоника, на китара, на банджо, на барабан и пее: „Ти си моят слънчев лъч“, танцува степ по няколко боядисани в златно стъпала; после, застанал на площадката, той се кланя. Никакви ръкопляскания и все пак хиляди любители на изкуството пълнят огромната и ярко осветена зала — странна публика, предимно мъже, и то негри. Загледан втренчено в тях, изпотеният изпълнител най-после разбира мълчанието им. Досеща се внезапно, че това са призраци, духовете на законно екзекутираните — обесени, задушени с газ, убити на електрическия стол… и в същия миг съзнава, че той е тук, за да се присъедини към тях, че боядисаните в златно стъпала са го отвели към бесилката, че площадката, на която е стъпил, се отваря под него. Цилиндърът му се търкулва; потънал в урина и изпражнения, Пери О’Парсънс се преселва във вечността.

Един следобед той се отскубна от някакъв сън, събуди се и видя директора на затвора, застанал до леглото му. Директорът каза:

— Май имаш малък кошмар, а?

Но Пери не желаеше да му отговаря и директорът, който няколко пъти беше посещавал болницата и се бе мъчил да убеди затворника да спре гладуването си, каза:

— Имам нещо за теб. От баща ти. Помислих, че може би искаш да го видиш.

Пери, с огромни блестящи очи на почти фосфоресциращо бледо лице, се загледа в тавана, а отблъснатият посетител постави илюстрована картичка на нощното шкафче и си отиде.

Вечерта Пери погледна картичката. Беше адресирана до директора и изпратена от Блу Лейк, Калифорния. На нея с познатия неравен почерк беше написано:

„Уважаеми господине, разбирам, че пак сте задържали моето момче Пери. Пишете ми, моля, какво лошо е сторил и ако дойда там, ще мога ли да го видя. При мен всичко е наред, надявам се и при вас също. Текс Дж. Смит.“

Пери унищожи картичката, но паметта му я съхрани, защото няколкото недодялани думи го възкресиха емоционално, събудиха любов и ненавист и му напомниха, че е още това, което се мъчеше да престане да бъде — жив. „И просто реших — по-късно обясни той на един приятел, — че трябва да остана жив. Няма повече да помагам на онези, които искат живота ми. Те ще трябва да се борят за него!“

На сутринта той поиска чаша мляко — първата храна, която пожела доброволно да приеме от четиринадесет седмици. Постепенно, с диета от яйца, разбити в топло мляко, и портокалов сок, той увеличи теглото си. През октомври лекарят на затвора, д-р Роберт Мор, го намери достатъчно заякнал, за да бъде върнат в Галерията.

Когато Пери пристигна там. Дик се засмя и каза:

— Добре си ми дошъл, сладур!

Изминаха две години. Уилсън и Спенсър си отидоха и оставиха Смит, Хикок и Андрюс сами с вечно горящите лампи и със забулените прозорци на Галерията. Привилегиите, които имат обикновените затворници, не им се разрешаваха; нямаха радио, не можеха да имат карти за игра, нито дори час за физически упражнения. Всъщност никога не излизаха от килията си освен в съботни дни, когато ги водеха на баня и им даваха чисто бельо за цялата седмица. Единствените други случаи, когато напускаха за кратко килиите, бяха редките посещения на адвокати или роднини. Мисис Хикок идваше веднъж в месеца. Съпругът й беше умрял, тя бе ликвидирала фермата и както каза на Дик, живееше ту при едни роднини, ту при други.

На Пери му се струваше, че живее „дълбоко под вода“… може би защото Галерията обикновено бива сива и тиха като океански дълбочини. Единственият шум беше хъркания, кашлици, тътренето на обути в пантофи нозе, мекото пърхане на гълъби, свили гнезда в стените на затвора. Така беше обикновено, но невинаги. „Понякога — писа Дик на майка си — не можеш да чуеш и мисълта си. Хвърлят затворници в килиите под нас, мястото, което наричат «Ямата», и много от тях се бият като побъркани, ритат като луди. Крещят и псуват през цялото време. Става непоносимо и всички почват да им крещят да млъкнат. Много ми се ще да ми изпратиш запушалки за ушите. Само че няма да ми разрешат да ги използвам. Както се казва, за грешниците няма покой.“