Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Но защитата не сложи в сметката си религиозния съветник на подсъдимия, неуморимия пастор Дамерон, който се яви на процеса като главен свидетел на обвинението. С много цветисти фрази той заяви пред съда, че често е предупреждавал бившия си ученик в неделното училище за надвисналото отмъщение на бога:

— Казвах: нищо на света не струва повече от душата ти и много пъти при нашите разговори си ми признавал, че вярата ти е слаба, че не вярваш в бога. Ти знаеш, че всеки грях е против бога и бог е твоят последен съдия. Ти трябва да отговаряш пред него. Така му казах, за да го накарам да почувства ужаса на това, което е извършил, и че трябва да отговаря пред бога за престъплението си.

Очевидно пастор Дамерон беше решен младият Андрюс да отговаря не само пред всевишния, но и пред земни сили, защото неговите показания, прибавени към самопризнанията на обвиняемия, решиха въпроса. Председателят на съда прие закона Мънотън и съдебните заседатели подариха на прокурора смъртното наказание, което той изискваше.

Петък, 13 май — датата, определена за екзекуцията на Смит и Хикок, мина спокойно. Върховният съд на щата Канзас им разреши отсрочка до резултатите от молбите, подадени от техните адвокати за ревизия на процеса. По това време присъдата на Андрюс се преразглеждаше от същия съд.

Килията на Пери беше до тази на Дик; макар да не се виждаха, те лесно можеха да разговарят. Но Пери рядко говореше на Дик, и то не поради някаква изявена враждебност между тях. (След като размениха няколко вяли укори, между тях се установиха отношения на взаимна търпимост — примиреността на несродни, но безпомощни сиамски близнаци.) Причината беше, че Пери, предпазлив както винаги, потаен и подозрителен, изпитваше неприязън, че „личните му работи“ ще станат достояние на пазачите и на другите затворници — особено на Андрюс или Анди, както го наричаха в Галерията. Образованият акцент на Андрюс, външната изява на неговата развита в колежа интелигентност бяха трън в очите на Пери, който, макар че не беше отишъл по-горе от трети клас, си въобразяваше, че е по-начетен от почти всички свои познати. Да оправя грешките им, особено граматически и в произношението, му доставяше удоволствие. Но тук неочаквано се намери „някакъв хлапак“, който постоянно поправяше него. Чудно ли беше, че не си отваряше устата? По-добре да я държи затворена, вместо да рискува някоя надута забележка от колежанското хлапе като: „Не казвайте дезинтересирам се, когато всъщност искате да кажете: не се интересувам.“ Намеренията на Андрюс бяха добри, той не таеше злоба, но на Пери му се искаше да го свари в масло, обаче скриваше чувствата си и не даде възможност на никого да предположи защо след един от тези унизителни инциденти той седя и се муси, не се докосна до храната, която му се сервираше три пъти на ден. В началото на юни спря да яде съвсем и каза на Дик:

— Ти можеш да почакаш за въжето. Но аз не!

И от този момент отказа да се докосне до храна и вода и не проговори дума.

Постенето продължи пет дни, преди директорът да погледне сериозно на това. На шестия ден той даде нареждане Смит да бъде преместен в затворническата болница, но преместването не отслаби решението на Пери. Когато направиха опит да го хранят насила, той се противопостави, отметна глава назад, стисна челюсти, докато се втвърдиха като подкови. Накрая трябваше да бъде вързан и хранен интравенозно или чрез тръбичка, поставена в едната ноздра. Но дори и така, през следващите две седмици той отслабна двадесет и пет килограма и директорът на затвора беше предупреден, че само с насилствено хранене не може да се поддържа животът на пациента неопределено време.

Дик, на когото волята на Пери направи впечатление, все пак не можеше да приеме, че целта му е самоубийство; дори когато съобщиха, че Пери е изпаднал в кома, той каза на Андрюс, с когото се беше сприятелил, че бившият му съучастник се преструва:

— Той просто иска да го мислят за луд.

Андрюс, отчаян лакомник (беше изпълнил един бележник с рисунки на всякакви неща за ядене — от ягодова торта до печено прасе), каза:

— Може и да е луд. Да се уморява от глад по този начин!

— Той просто иска да се махне оттук. Разиграва сцени. За да кажат, че е луд, и да го сложат в лудница.

Отговорът на Анди така се хареса на Дик, че той често го цитираше; струваше му се чудесен пример за „чудноватото мислене“ на момчето, неговото „плуващо в облаците“ самодоволство:

— Наистина ми се струва труден начин да го постигнеш — извинително каза Андрюс. — Да се умориш от глад. Защото рано или късно всички ще излезем оттук. Или ще вървим, или ще ни изнесат с краката напред. Колкото до мен, не ща да зная дали ще вървя, или ще ме изнесат. Все едно е в края на краищата.