Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Всички килии са еднакви. Размерът им е 2,10 на 3 м и в тях има само походно легло, клозет, леген и електрическа крушка, която свети от тавана ден и нощ. Прозорците на килията са много тесни и имат не само решетки, но и са покрити с гъста телена мрежа — черна като траурен воал; лицата на осъдените на смърт едва могат да се съзрат от минувачите. Самите обречени могат да виждат вън достатъчно добре; но виждат само едно празно мръсно парче земя, което през лятото служи за бейзболно игрище, зад него част от стената на затвора, а над нея — късче небе.

Стената е направена от груб камък, гълъбите си свиват гнезда в процепите. Ръждива желязна врата в стената откъм видимата от обитателите на Галерията страна подплашва гълъбите всеки път, когато я отварят. Те подхвръкват, защото тя така скърца, сякаш крещи. Вратата води в приличен на пещера склад, където и в най-топлия ден въздухът е влажен и студен. Тук се съхраняват разни вещи: натрупани метални парчета, от които затворниците правят табелки за автомобилни номера, дървен материал, стара машинария, уреди за бейзбол и една небоядисана дървена бесилка, която слабо ухае на бор. Това е щатската камера на смъртта; когато доведат някого тук, за да бъде обесен, затворниците казват, че е „отишъл в Ъгъла“ или „отиде да посети склада“.

Според съдебната присъда Хикок и Смит трябваше да отидат в склада шест седмици след пристигането си в затвора — час: една минута след полунощ, петък, 13 май 1960 година.

Щатът Канзас отмени смъртното наказание в 1907 г. В 1935 г. поради внезапното увеличение в Средния Запад на броя на вилнеещите професионални престъпници („Стария пълзач“, Алвин Карпис, „Хубавеца“ Чарлз Флойд, Клайд Бароу и престъпната му приятелка Бони Паркър) щатските законодатели гласуваха за възстановяването му. Обаче едва през 1944 г. палачът има случай да приложи знанията си. В продължение на шест години, т.е. от 1954 г., щатът не бе плащал хонорар на палач (освен в дисциплинарните казарми на авиацията и армията, които също имат бесилки).

Покойният Джордж Докинг, губернатор на Канзас от 1957 г. до 1960 г., беше виновникът за този голям интервал, защото беше безрезервно против смъртното наказание. („Просто не ми се нрави да убивам хора.“)

Сега, през април 1960 г., в затворите на Съединените щати сто и деветдесет души очакваха изпълнението на смъртните си присъди; пет, в това число и убийците на Клътърови, бяха от обитателите на Лансинг. От време на време важни посетители на затвора биват поканвани, както се изрази едно високопоставено служебно лице, „да надникна за малко“ в „Галерията на Смъртта“. Ако са съгласни, дава им се пазач, който ги води до желязната пътека пред килиите на затворниците и често представя осъдените с формалност, която той сигурно намира за духовита:

— А това — каза той на един посетител през 1960, — това е мистър Пери Едуард Смит. Тук, в съседство, е приятелят на мистър Смит, мистър Ричард Юджин Хикок. А там е мистър Ърл Уилсън. След мистър Уилсън запознайте се с мистър Боби Джо Спенсър. А колкото до последния джентълмен тук, сигурен съм, че разпознавате прочутия мистър Лоуъл Лии Андрюс.

Ърл Уинсън, един негър, певец на химни, е бил осъден на смърт за отвличане, изнасилване и измъчване на млада бяла жена; жертвата оживя, но беше жестоко осакатена. Боби Джо Спенсър, бял, женствен момък, беше признал, че е убил възрастна жена от Канзас Сити, собственица на пансион, където той живял. Преди да напусне службата си, през януари 1961 г., губернаторът Докинг, който загуби изборите (до голяма степен поради отношението си към смъртното наказание), замени присъдата и на двамата с доживотен затвор. То, общо взето, значеше, че след седем години могат да подадат молба за предсрочно освобождаване. Но Боби Джо Спенсър скоро пак извърши убийство; промуши с джобно ножче друг млад затворник, съперника си за нежните чувства към по-стар затворник. (Както каза един чиновник от затвора: „Просто двама негодници се сбили за един педераст.“) Това деяние докара на Спенсър втора присъда „доживотен затвор“. Но обществеността не знаеше много нито за Уилсън, нито за Спенсър; в сравнение с Хикок и Смит или с петия човек в Галерията, Лоуъл Лии Андрюс, пресата ги беше почти пренебрегнала.

Преди две години Лоуъл Лии Андрюс, грамаден късоглед момък на осемнадесет години, беше второкурсник в Канзаския университет. Той носеше очила с рогови рамки, тежеше почти 120 килограма. Отличен студент във факултета по биология, Андрюс беше саможив, затворен и мълчалив, но както в университета, така и в родното градче Уолкот, Канзас, го смятаха за изключително кротък и „добродушен“. (По-късно един канзаски вестник публикува статия за него, озаглавена: „Най-милото момче в Уолкот“.) Но вътре в този тих млад учен живееше второ, неподозирано същество, с недоразвити човешки чувства и извратен ум, от който смразяващи мисли се отправяха в жестоки направления. Неговото семейство — родителите му и една по-голяма сестра, Джени Мари — би било потресено, ако знаеше мечтите на Лоуъл Лии през лятото и есента на 1958 г., блестящият син, обожаваният брат възнамеряваше да ги отрови.