Трумэн Капоте - Хладнокръвно

— Човек не е животно. Той има тяло, но има и душа, която живее вечно. Смятам, че хората нямат право да разрушават храма, в който обитава душата…

Харисън Смит също апелира към предполагаемата набожност на съдебните заседатели и избра за главна тема злините, които смъртното наказание поражда:

— То е останка от човека варварин. Законът постановява, че отнемането на човешкия живот е неправомерно деяние, а после сам го прави. Това е почти толкова порочно, колкото и самото престъпление. Щатската власт няма право да налага смъртно наказание. То не е резултатно. Не възпира престъпността, само поевтинява човешкия живот и тласка към повече убийства. Всичко, което ние искаме, е милост… Не искаме голяма милост, като молим за доживотен затвор…

Не всички от журито внимаваха; един съдебен заседател, сякаш отровен от многото прозевки, които тежаха във въздуха, гледаше със смаян поглед, с челюсти така зинали, че пчели биха могли с бръмчене да влизат и излизат от устата му.

Грийн ги събуди:

— Господа — каза той, говорейки без записки, — вие току-що чухте две енергични пледоарии за милост към подсъдимите. Според мен щастие е, че тези прекрасни адвокати — мистър Флеминг и мистър Смит — не са били в дома на Клътър през онази фатална нощ — голямо щастие за тях, че не са били там, за да молят убийците за милост към обреченото семейство. Защото, ако са били там… е, тогава на следната сутрин щяхме да преброим повече от четири души.

В своя роден Кентъки като момче Грийн беше наричан Пинки (розов), прякор, който той дължеше на луничавия цвят на лицето си. И сега, когато трябваше да въздейства с речта си на съдебните заседатели, напрежението сгря лицето му и го покри с розови петна.

— Нямам намерение да се впускам в теологични спорове. Но аз очаквах, че защитата ще се позове на светата Библия като на аргумент срещу смъртното наказание. Чухте да се цитира Библията. Но и аз мога да чета. — Той извади и енергично отвори Стария завет. — И тук има няколко неща, които добрата книга казва по въпроса. В „Изход“, глава 20, стих 13, имаме една от десетте заповеди: „Не убивай.“ Това се отнася за незаконното убийство. Разбира се, така е, защото в следващата глава, стих 12, наказанието за неподчинение на тази заповед гласи: „Който удари човека, та умре, непременно да се умъртви.“ Тук мистър Флеминг иска да ви накара да повярвате, че всичко това се е променило с идването на Христа. Но не е тъй. Защото Христос казва: „Да не мислите, че аз идвам да унищожа закона или пророците. Не съм дошъл да унищожа, а да изпълня.“ И накрая… — Грийн запрелиства Библията и уж без да иска, я затвори. Присъстващите юристи се усмихнаха и се сбутаха, защото това беше стар съдебен трик — адвокатът чете от Библията и изведнъж се прави, че е сбъркал страниците, и казва, както сега Грийн: — Няма значение. Мисля, че мога да цитирам по памет. „Битие“, глава 9, стих 6: „Който пролее човешка кръв, неговата кръв от човек ще се пролее.“ Но — продължи Грийн — не виждам нещо да печелим от спора за Библията. В нашия щат наказанието за предумишлено убийство е доживотен затвор или смърт чрез обесване. Такъв е законът. Вие, господа, сте тук, за да наложите спазването на закона. И ако някога е имало съдебен случай, когато приложението на най-тежкото наказание да е било оправдано, това е случаят. Това са странни, жестоки убийства. Четирима ваши съграждани бяха заклани като свини в свинарник. И за какво? Не за отмъщение, нито от омраза. А за пари. Пари! Хладнокръвно и добре изчислено: толкова и толкова унции сребро срещу толкова и толкова унции кръв. И колко евтино купиха те живота на жертвите. За някакви си четиридесет долара. По десет долара на живот. — Той се завъртя и насочи пръст ту към Хикок, ту към Смит. — Те отидоха въоръжени с ловджийска пушка и с кинжал. Отидоха, за да ограбят и убият. — Гласът му затрепери, пресекна, изгуби се, сякаш задушен в дълбочината на собственото му отвращение към безгрижните, дъвчещи дъвка обвиняеми. Като се обърна пак към съдебните заседатели, той прегракнало запита: — Какво ще направите? Как ще постъпите с тези хора, които връзват краката и ръцете на един човек, прерязват му гърлото и му пръсват черепа? Ще им наложите минималното наказание ли? Добре, но този човек е само една от четири бройки. Ами Кениън — юноша, с целия му живот пред него? Вързан, безпомощно гледа смъртната борба на своя баща. Или младата Нанси Клътър, която чува изстрелите и знае, че идва и нейният ред? Нанси, умоляваща за живота си: „Недейте! О, моля ви! Недейте! Моля ви! Моля ви!“ Каква агония! Какъв неизразим ужас! Остава майката, вързана, със запушена уста, принудена да слуша как съпругът й, нейните обични деца умират един по един. Да слуша, докато най-после убийците, тези подсъдими тук пред нас, влизат в стаята й, приковават светлината на джобното фенерче в очите й и с последния гърмеж на ловджийската пушка слагат край на съществуването на едно цяло семейство.