Трумэн Капоте - Хладнокръвно

— Тия съдебни заседатели не са със заешки сърца, а, какво ще кажеш?

И двамата високо се изсмяха, а един репортер ги фотографира. Снимката се появи в един канзаски вестник под следния текст:

„ Последният смях? “

Една седмица по-късно мисис Мейър седеше във всекидневната си и разговаряше със свой близък:

— Да, тук стана тихо — каза тя. — Трябва да сме благодарни, че всичко се свърши… но аз още не съм се успокоила. Не съм имала много вземане-даване с Дик, но ние с Пери много се сближихме. Оня следобед, когато си чу присъдата, а после го доведоха тук, аз се затворих в кухнята, за да не го видя. Седнах до прозореца и гледах как тълпата излиза от съда. Мистър Къливън погледна нагоре, видя ме и ми махна с ръка. Родителите на Хикок… всички си отиваха. Точно тази сутрин получих мило писмо от мисис Хикок; тя ми гостува на няколко пъти по време на процеса и много ми се искаше да й помогна, само че какво можеш да кажеш на някого в такова положение?… И след като всички си отидоха, почнах да мия чиниите и го чух да плаче. Пуснах радиото, но пак го чувах. Плачеше като дете. Никога не беше се отпущал преди, нито бе давал някакви признаци на отчаяние. Ех, отидох до него. До вратата на килията му. Той протегна ръка. Искаше да му държа ръката и аз я държах. Каза ми само: „Ужасно се срамувам.“ Исках да изпратя за отец Губо, казах, че утре най-напред ще му направя ориз по испански, но той само стисна по-силно ръката ми.

И точно същата вечер от всички вечери трябваше да го оставим сам. Уендъл и аз почти никога не излизаме, но тогава имахме един много стар ангажимент и Уендъл смяташе, че трябва да го спазим. Винаги ще съжалявам, че го оставихме сам. На другия ден сготвих ориза. Но той не го докосна. Почти не ми говореше. Мразеше целия свят. Но сутринта, когато дойдоха да го вземат и да го заведат в затвора, той ми благодари и ми даде една своя малка снимка, правена, когато е бил на шестнадесет години. Каза, че така иска да го помня — като момчето от снимката.

Сбогуването беше тягостно… като знаеш къде отива и какво го чака… Онази негова катеричка, той положително й липсва. Тя постоянно идва да го търси в килията, опитах се да я примамя с храна, но не иска да има нищо общо с мен. Обича само Пери.

Затворите са важни за икономиката на окръга Левънуърт, щата Канзас. Двата щатски затвора — мъжки и женски — се намират в този окръг; също и Левънуърт, най-големият федерален затвор, а във Форт Левънуърт е главният военен затвор — мрачните дисциплинарни казарми на военновъздушните и сухопътните сили на Съединените щати. Ако всички обитатели на тези институти се пуснат на свобода, те биха могли да населят един малък град.

Най-старият затвор е щатският канзаски затвор за мъже, черно-бял замък с оръдейни кули, който е забележителна особеност на обикновения провинциален градец Лансинг. Затворът е построен през гражданската война и приел първия си обитател в 1864 година. Сега затворническото население е около две хиляди души; сегашният директор, Шермън Х. Кроуз, държи диаграма, в която вписва дневния общ сбор според раси. (Например: бели 1405, чернокожи 360, мексиканци 12, индианци 6.) Каквато и да е расата му, всеки затворник е жител на едно каменно село, изградено вътре, зад високите охранявани стени на затвора — дванадесет сиви акра от циментови улици, килии и работилници.

В южната част на затворническите постройки се намира малко, странно здание; мрачна двуетажна сграда, във формата на ковчег. Тази сграда, наречена официално „здание за сегрегация и изолация“, е затвор в затвор. Между затворниците долният етаж е известен с наименованието „Ямата“ — място, където недисциплинирани затворници, „закоравелите“ смутители на реда, биват затваряни от време на време. На горния етаж се отива по една вита желязна стълба; там е „Галерията на Смъртта“.

Убийците на Клътърови изкачиха стълбите за пръв път през една дъждовна априлска вечер. Когато пристигнаха от Гардън Сити в Лансинг след осемчасово пътуване, изминавайки с кола четиристотин мили, новодошлите бяха съблечени, окъпаха ги, подстригаха ги ниско и им дадоха груби дочени затворнически дрехи и меки пантофи (в повечето американски затвори подобни пантофи са обикновените обувки за осъдения); после въоръжен конвой ги преведе през влажен тунел към ковчегоподобна постройка, заблъска ги нагоре по спираловидната стълба и ги вкара в две от дванадесетте наредени една до друга килии, от които се състои лансингската „Галерия на Смъртта“.