Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Имал е няколко интимни емоционални отношения с други хора, но тези връзки не са могли да устоят на незначителни кризи. Вън от един малък кръг приятели той има малко чувства към другите и не придава стойност на човешкия живот. Тази емоционална откъснатост и едно угодничество в известни области е друго доказателство за психическа анормалност. Необходима е по-задълбочена преценка, за да се даде точна психиатрична диагноза, но сегашната структура на личността му е много близо до тази на един параноидно шизофренно болен.

Знаменателно е, че д-р Джоузеф Са̀тен, от клиниката „Менингер“ в Топика, Канзас, много уважаван ветеран в областта на съдебната психопатология, се консултира с д-р Джонс и потвърди заключенията му за Хикок и за Смит. Д-р Са̀тен, който по-късно внимателно се занима с техния случай, изказа следното предположение: макар че престъплението не би било извършено, ако не е имало известни търкания между авторите му, в основата си то е дело на Пери Смит, който, според д-р Сатен, представлява тип убиец, описан от него в една статия, озаглавена:

„Убийство без явна причина — изследване на дезорганизираната личност“.

Статията, публикувана в „Америкън джърнъл ъв сайкиатри“ (юли 1960 г.) и написана със сътрудничеството на трима негови колеги — Карл Менингер, Ървин Роузън и Мартин Меймън, — излага своята цел още в началото:

„Като се опитва да преценява криминалната отговорност на убийците, законът се старае да ги раздели (както прави с всички закононарушители) на две групи: «здрави» и «душевноболни». «Здравият» убиец се смята онзи, който е действал от смислени подбуди, които могат да бъдат разбрани, макар и осъдени, а душевноболният, който е тласкан от нелогични, нерационални подбуди. Когато смислените подбуди са очевидни (например когато човек убие за лични облаги), а безсмислените са придружени от налудни идеи или халюцинации (например един параноидно болен, който убива въображаемия си преследвач), ситуацията е сравнително лесен проблем за психиатъра. Но убийци, които изглеждат разумни, последователни, владеят се и въпреки това извършват странни, явно безсмислени убийства, представляват труден проблем, особено ако в съдебната зала се появят несъгласия и противоречия по отношение на тяхната вменяемост. Нашата теза е, че психопатологията на такива убийци се характеризира с един специфичен синдром, който тук ще опишем. Общо взето, тези индивиди са предразположени към тежки пропуски в контрола на «аз»-а, което води до открити прояви на примитивно насилие — резултат от минали, а в момента неосъзнати преживявания.“

Авторите на статията са изследвали четирима души, осъдени за немотивирани на пръв поглед убийства — по повод обжалването на присъдите им. Всички били прегледани от психиатър, преди да започнат процесите, и били обявени за „нормални“. Осъдени на смърт, трима вече изчакваха изпълнението на наказанието, а четвъртият излежаваше дългосрочна присъда. Във всеки един от тези случаи защитата изисква допълнителни психиатрични изследвания, защото някой — адвокатът, сродник или приятел — останал недоволен от дадените вече психиатрични обяснения и запитал: „Как може някой, който изглежда така нормален, както този човек, да извърши такова безсмислено деяние?“

След като описват четиримата престъпници и техните престъпления (войник негър пребил и нарязал на парчета една проститутка, работник удушил едно четиринадесетгодишно момче, защото то отблъснало сексуалните му домогвания, ефрейтор бил до смърт един момък с тояга, защото помислил, че му се подиграва, и санитар удавил едно деветгодишно момиче, като натискал главата му под вода), авторите разглеждат сходството между тях. „Самите престъпници — пишат те — недоумяват защо са убили жертвите си, които са им били почти непознати. Във всеки отделен случай убиецът очевидно е изпаднал в съноподобен дисоциативен транс, и от който се събудил, за да «открие внезапно», че е убил жертвата си. Най-типичната и може би най-значителната констатация от историята на заболяването е продължителната, понякога съпътствала целия им живот липса на постоянен контрол върху агресивните пориви. Например тримата престъпници често са се забърквали в побоища, които биха свършили с убийство, ако не са се намесвали странични хора.“

Тук са дадени няколко извадки от други наблюдения, описани в статията:

„Въпреки елемента насилие в живота им всички тези хора виждат своя «аз» като физически малоценен, слаб и непригоден. Историята на заболяването при всеки един показва тежка степен на сексуална потиснатост. За всички тях зрялата жена е заплашително създание, а при два от случаите е имало открита сексуална перверзия. Всички в детинството си са се страхували да не бъдат смятани за «женствени», физически недорасли или болнави… И при четирите случая има анамнестични данни за състояние на променено съзнание, често във връзка с изблици на насилие. Двама от тях разказват за тежки дисоциативни, транс подобни състояния, по време на които е отбелязано странно и брутално поведение, докато другите двама съобщават за не така тежки и вероятно непълни амнестични епизоди. В момента на насилственото действие те често се чувстват отделени или изолирани от себе си, сякаш наблюдават някой друг… Във всички случаи историята на заболяването показва крайна родителска бруталност през детинството… Единият от престъпниците казва: «Биеха ме с камшик всеки път, когато мръднех.» Друг е бит жестоко, за да «прекъснат заекването и припадъците» му, както и да го накарат да поправи уж «лошото» си поведение… Данните от анамнезата, отнасящи се до крайна бруталност, въображаема, наблюдавана в действителност или наистина преживяна от детето, съвпадат с психоаналитичната хипотеза, че подлагането на детето на съкрушителни въздействия, преди то да може да ги овладее, е тясно свързано с ранните дефекти в оформянето на «аз»-а и с по-късните тежки разстройства в контрола над поривите. Във всички тези случаи има факти за тежка емоционална депривация в детството. Тази депривация може да включи продължително или повтарящо се отсъствие на единия или двамата родители, хаотичен семеен живот, в който родителите са неизвестни, единият или двамата родители открито се отказват от детето и то е отгледано от други… Бяха открити доказателства за разстройства в организацията на емоционалния живот. Съвсем типично тези хора показват склонност да не преживяват гняв или ярост в асоциация с брутално агресивно действие. Нито един от тях не съобщи за чувства на ярост при убийствата, нито са показали яд по някакъв силен и изявен начин, макар че всеки един от тях е способен на огромна и брутална агресия… Отношенията им с други хора са повърхностни и студени, това дава на тези мъже белег на самотност и изолираност. Хората почти не съществуват за тях, към околните те не изпитват никакви чувства (симпатия, гняв)… Тримата осъдени на смърт имат съвсем повърхностно отношение към своята собствена участ и към участта на своите жертви. Чувство за виновност, потиснатост и разкаяние поразително липсват… Такива индивиди могат да бъдат считани за предразположени към убийство, в смисъл че или са претоварени с агресивна енергия, или имат нестабилна защитна система на «аз»-а, която периодически позволява неприкрито и архаично проявление на такава енергия. Потенциалната възможност за убийство може да се реализира, особено ако вече съществува някое неравновесие, когато бъдещата жертва несъзнавано се възприеме като ключова фигура в някоя минала травматична конфигурация. Поведението или дори само присъствието на тази фигура разстройва равновесието на силите, което завършва с внезапно свръхмерно разтоварване на бруталност, подобно на детониран от запалка експлозив.