Трумэн Капоте - Хладнокръвно

По-късно, с цигарите и кафето, Пери се върна на същата тема.

— Моят приятел Уили Джей говореше за това. Казваше, че всички престъпления са „видоизменена кражба“. Включително и убийството. Когато убиеш човек, ти открадваш живота му. Струва ми се, че това ме прави доста голям крадец. Виж, Дон, аз наистина ги убих. Долу, в съдебната зала, старият Дюи го изкара, че извъртам заради Диковата майка. Не го извъртам. Дик ми помогна, държеше джобното фенерче и събираше гилзите. И идеята беше негова. Но Дик не ги застреля, никога не би могъл — макар че ако трябва да прегази с кола някое куче, той е дяволски бърз. Чудя се защо го направих. — Пери се намръщи, сякаш проблемът беше нов за него, новооткрит камък с изненадващ, непознат цвят. — Не знам защо — продължи той, сякаш го държеше срещу светлината и го разглеждаше ту от едната, ту от другата страна. — Яд ме беше на Дик. Нахаканото момче! Но не беше и Дик причината. Нито страхът, че могат после да ме познаят. Готов бях да поема този риск. И не беше, че Клътърови са ми направили нещо. Те нито веднъж не ме наскърбиха. Като другите хора. Както са ме наскърбявали през целия ми живот. Може би точно Клътърови трябваше да платят за това.

Къливън се опита да измери дълбочината на онова, което смяташе, че е разкаяние у Пери. „Той сигурно изпитва угризение на съвестта, мислеше си Къливън, достатъчно дълбоко, за да събуди у него желание за божията милост и прошка.“ Пери продължи:

— Дали съжалявам? Ако това искаш да кажеш — не, не съжалявам! Нищо не чувствам! Бих искал, но не чувствам нищо! Половин час след станалото Дик пущаше шеги и аз се смеех. Може би не сме човешки същества. Все пак у мен има нещо човешко, защото съжалявам себе си. Жал ми е, че не мога да изляза с теб оттук. Но това е всичко.

Къливън не можеше да повярва. Нима е възможно такова коравосърдечие? Пери е смутен, объркан, не е допустимо човек да бъде толкова лишен от съвест или състрадание. Пери каза:

— Защо? Войниците не страдат от безсъние. Те убиват и получават ордени за това. Добрите хора от Канзас искат да ме убият — някой палач ще бъде доволен да вземе пари за тая работа. Да убиваш, е лесно, много по-лесно, отколкото да пробуташ фалшив чек. Не забравяй едно: прекарах с Клътърови може би час. Ако наистина ги познавах, предполагам, че щях да се чувствам другояче. Мисля, че не бих могъл да живея със себе си. Но тъй както беше, все едно че стрелях по мишени на стрелбище.

Къливън мълчеше и мълчанието му разтревожи Пери. Той го изтълкува като неодобрение.

— По дяволите, Дон! Не ме карай да се правя на лицемер пред тебе. Да дрънкам глупости — колко съжалявам, че единственото нещо, което сега искам да правя, е да пълзя на колене и да се моля. Тези дивотии не ми прилягат. Не мога да приема за една нощ нещо, което винаги съм отричал. Истината е, че ти направи много повече за мен, отколкото оня, когото наричаш бог, е направил за мен някога или тепърва ще направи. А ти се подписа „твой приятел“. Когато нямах никакви приятели. Освен Джо Джеймс. Джо Джеймс, обясни той на Къливън, е млад индианец, дървар, при когото живях веднъж в гората близо до Белингъм, Вашингтон. То е далеч от Гардън Сити. Приблизително две хиляди мили. Писах на Джо за бедата, в която съм изпаднал. Джо е беден, има да храни седем деца, но обеща да дойде, дори ако трябва да върви пеш дотук. Още не е дошъл и може би няма да дойде, но аз си мисля, че ще дойде. Джо винаги е имал добри чувства към мен. А ти, Дон?

— И аз също.

Тихият подчертан отговор на Къливън зарадва Пери, дори го смути. Той се усмихна и каза:

— Тогава трябва да си малко нещо побъркан.

Внезапно стана, прекоси килията и вдигна една метла.

— Не знам защо е необходимо да умирам между непознати. Да оставя тълпа кравари да стоят край мен и да гледат как се душа. Би трябвало да се самоубия. — Вдигна метлата и притисна краищата й около крушката, която светеше на тавана. — Просто да развия крушката, да я строша и да си прережа китките. Ето това би трябвало да направя. Докато ти си тук. Някой, който малко държи на мен.

В понеделник сутринта в 10 ч. процесът започна отново. Деветдесет минути по-късно съдът се оттегли. През това кратко време защитата бе приключила своята работа. Обвиняемите отказаха да дадат допълнителни показания и следователно въпросът, дали Хикок или Смит е бил фактическият убиец на семейство Клътър, не се повдигна.

От петте явили се свидетели първият беше мистър Хикок — с уморени, хлътнали очи. Говореше ясно, с достойнство и тъга, но изтъкна само един факт, който би могъл да даде някаква тежест на тезата за временна невменяемост. Синът му, каза той, бил ударен в главата при автомобилна катастрофа през юли 1950 г. Преди тази злополука Дик бил „безгрижно момче“, добър ученик, популярен между съучениците си и внимателен към родителите си. Не създавал грижи на никого.