Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Харисън Смит, внимателно напътствайки свидетеля, каза:

— Ще ви попитам дали след юли 1950 сте забелязали някаква промяна в личността, навиците и действията на вашия син Ричард?

— Той просто не беше същото момче.

— Какви промени забелязахте?

Замислено и колебливо мистър Хикок изреди няколко. Дик бил мрачен и неспокоен; събирал се с по-възрастни мъже, пиел и играел комар. „Просто не беше същото момче.“

Последното твърдение веднага беше оспорено от Логън Грийн, който поде разпита:

— Мистър Хикок, вие казвате, че никога не сте имали неприятности със сина си преди 1950 г.?

— … Мисля, че беше арестуван в 1949 г.

Кисела усмивка сви тесните устни на Грийн.

— Помните ли за какво беше арестуван?

— Беше обвинен, че се е вмъкнал в една бакалница.

— Обвинен? Той не призна ли, че се е вмъкнал в бакалницата?

— Вярно е, призна.

— И това беше през 1949. Въпреки това вие ни казвате, че синът ви си е променил отношението и държането след 1950 г.?

— Да, така бих казал…

— Искате да кажете, че след 1950 г. той стана добро момче?

Остра кашлица раздра гърдите на стария човек; той се изплю в кърпичката си.

— Не — каза той, разглеждайки изплютото. — Не бих казал това.

— Тогава каква беше промяната, която настъпи?

— Ами… доста трудно е да се обясни. Той просто не постъпваше като същото момче.

— Искате да кажете, че изгуби престъпните си наклонности.

Ироничната забележка на заместник-прокурора предизвика смях в съдебната зала — избухване, което строгият поглед на съдията Тейт бързо угаси. Мистър Хикок беше освободен и на негово място застана д-р Мичел Джонс.

Д-р Джонс се представи на съда като „лекар, специализирал в областта на психиатрията“, и за да подкрепи квалификацията си, добави, че от 1956 г. — годината, когато постъпил в психиатричното отделение на щатската болница в Топика, Канзас, е лекувал приблизително хиляда и петстотин пациенти. През последните две години е работил в щатската болница в Ларнъд, завеждащ „Клиника Дилън“ — специализирано заведение за психиатрични изследвания на криминални престъпници.

Харисън Смит попита свидетеля:

— С колко убийци сте се занимавали приблизително?

— С около двадесет и пет.

— Доктор Джонс, бих искал да ви попитам познавате ли моя клиент Ричард Юджин Хикок?

— Познавам го.

— Имахте ли възможност да го прегледате като лекар?

— Да, сър… Направих психиатричен анализ на мистър Хикок.

— Въз основа на вашия преглед имате ли мнение дали Ричард Юджин Хикок е разпознавал редното от нередното по време на извършването на престъплението?

Свидетелят, пълен двадесет и осем годишен човек, с кръгло, но интелигентно и изразително лице, пое дълбоко дъх, сякаш се подготвяше за продължителен отговор. Но в този момент съдията го предупреди:

— Можете да отговорите на въпроса само с „да“ или „не“, д-р Джонс. Ограничете отговора си до „да“ или „не“.

— Да.

— И какво е вашето мнение?

— Мисля, че в границите на обикновените дефиниции мистър Хикок е различавал редно от нередно.

Ограничен от закона Мънотън („обикновените дефиниции“) — формула, съвсем далтонична към всякакви нюанси от черно към бяло, д-р Джонс беше безсилен да отговори другояче. Но, разбира се, отговорът му разочарова адвоката на Хикок, който запита отчаяно:

— Можете ли да поясните този отговор?

Д-р Джонс беше готов да обясни, но не му бе дадена възможност, защото прокурорът се възползва от правото си и протестира, позовавайки се на факта, че канзаският закон не разрешава в подобни случаи нищо повече от „да“ или „не“. Възражението беше уважено и свидетелят освободен.

Обаче ако на д-р Джонс му бяха разрешили да говори обширно, ето какво би свидетелствал:

— Ричард Хикок е над средно ниво по интелигентност, лесно схваща нови идеи и има сравнително широки познания. Бързо реагира на събитията край него, няма признаци на психична обърканост и дезориентация. Мисълта му е добре организирана и логична; изглежда, поддържа добър контакт с действителността. Макар че не открих обикновените признаци на органическа мозъчна увреда — загуба на паметта, конкретни изопачения във възприятията, интелектуален упадък, — това не може да се изключи напълно. Той е имал сериозна черепно-мозъчна травма със сътресение и няколкочасова загуба на съзнанието в 1950 година — това беше установено от мен след обстоен преглед. Той твърди, че понякога му е притъмнявало пред очите, имал е периоди на амнезия и главоболие. Много от неговите антисоциални прояви са от периода след 1950 година. Никога не се е подлагал на медицински прегледи, за да се определи имал ли е, или нямал остатъчни мозъчни увреждания. Преди да се даде цялостна преценка на случая, налага се да се направят задълбочени медицински изследвания… Хикок действително проявява признаци на емоционална анормалност. Това, че той е знаел какво върши и въпреки това е продължил, е вероятно най-ярката демонстрация на този факт. Хикок е поривен в действията си, склонен да върши неща без мисъл за последиците или за бъдещи неприятности както за себе си, така и за околните. Изглежда неспособен да се поучава от грешките си и показва необичайни за другите периоди на продуктивна дейност, редуващи се с периоди на явна безотговорност. Той не може да понася чувството на недоволство и раздразнение от дадена ситуация — както всеки нормален индивид, и превъзмогва това чувство само чрез антисоциални прояви. Неговото самочувствие е много лошо и той тайно счита себе си за малоценен спрямо другите, както и сексуално анормален. Тези чувства вероятно се свръхкомпенсират с мечти за богатство и власт, склонност да се хвали със своите подвизи, да харчи нашироко, когато има пари, и да е недоволен от обикновения бавен напредък, какъвто би могъл да очаква в работата си… Той е затруднен във взаимоотношенията си с другите хора и е патологично неспособен да създава и да поддържа тайни емоционални връзки. Макар да изповядва общоприетите нравствени норми, той явно не се влияе в действията си от тях. В заключение, Хикок показва сравнително типични прояви на — както психиатрите биха се изразили — тежко характерово разстройство. Важно е да се направи необходимото, за да се установи със сигурност липсата на органично мозъчно увреждане, тъй като, ако такова има, възможно е то сериозно да е повлияло на поведението му през последните няколко години и евентуално в периода, когато е било извършено престъплението.