Донко Найденов - Ударите на съдбата

— Помоооооощ! Помооооощ! — изкрещях, надявайки се да събудя майка или татко и те да дойдат.

— Помоооощ! Помооооощ! — продължих да крещя, но така и не се чуваше звук от отваряне на врата, а дядо още стоеше в ъгъла на стаята и се взираше в лицето ми. Устата му се размърда и от нея излязоха глухи, слаби, бръмчащи звуци, идващи сякаш от много, много далеч:

— Е-ла с нас… при-съ-еди-ни се към нас…

Отначало не разбирах какво искаше да ми каже, защото в онзи момент бях в плен на паниката — осъзнах думите му едва на другия ден, когато направих равносметка на случилото се. След малко вратата на стаята се отвори и отвън нахлу светлина. Влезе майка.

— Дядо е тук! — викнах аз, облян в пот.

— Къде е? Къде е? Кой дядо?

— Дядо Борис! Ето го там! — посочих към далечния ъгъл. Ала него го нямаше. Той бе изчезнал така мистериозно, както се бе появил. Майка гледаше в посоката, където сочех.

— Беше там, видях го! Видях го току-що! Стоеше там и ми говореше! — уверявах я аз.

Тя, гледайки ме с покорния си родителски поглед, попита:

— Искаш ли да спиш при назе, у нашата стая? Аз ще легна на миндера?

— Ами не знам. Не искам да ви преча. Ама май е по-добре да спя при вас — отговорих несигурно.

За моите двадесет и една години беше срамно да се страхувам, но тогава бях изплашен почти до смърт. Станах и тръгнах с наведена глава след майка.

Беше четвърти февруари и минаваше обяд, когато на вратата на здравната служба някой почука. Чистачката леля Маца я отвори и през нея влезе Кольо Орела. Прякорът му идваше от там, че на времето е бил един от активните въстаници срещу турците. Изражението на Кольо бе напрегнато и войнствено, а в очите му се четеше воля и решителност. Той заговори с гръмогласен тон, който закънтя силно, отразяван от стените на малкото помещение:

— Требва да ви кажа нещо! Слушате ли ме?

— Слушаме те — отвърна докторът.

— Стига сме търпели тия неща! Не видите ли кво става у селото? За ’сичко са виновни ония горе, сатанистите. Они са умрели, ама пак праат зулумища. Помните ли кога ги убиха, они изрекоха некакви лоши думи. Казвам ви, не са умрели, живи са и че стане много зле. Аз, Пенчо и Симо сме решили да отидеме горе и да запалиме онова сборище. Селото требва да се отърве от тия. Та с Пенчо и Симо, че отидеме и че запалиме сборището. Требва да туриме край на ’сичко това. Довечера у пет часа с тех двамата, че сбереме ’сички хора на площада и че им кажеме к’во требва да направиме. У пет да сте там! Разбрахте ли?

Аз, доктора и чистачката кимнахме одобрително, след което Кольо Орела си тръгна.

Пенчо Попарата и Симо Антов живееха със семействата си в началото на Карстфур, в красиви двуетажни къщи с големи дворове и градини. Къщата на Кольо Орела се издигаше сама, на върха на малкия хълм над гробището. Поради факта че са били участници във войната, получаваха хубави пенсии и поддържаха домовете си в изрядно състояние. И тримата, въпреки преклонната си възраст, се считаха за будни хора, готови да се опълчат срещу неправдите — макар че преди няколко години точно те бяха най-големите поддръжници на новодошлите от „The renesans devil“. В малки селища като Карстфур будните хора винаги приемат новостите с отворени обятия.

В пет часа на площада се бяха струпали около четиридесет — петдесет човека. Върху старата сцена стояха Кольо, Пенчо и Симо. Чакаха до пет и половина, след което Кольо застана най-отпред и се провикна:

— Уважаеми съселяни, карстфурчани! Изправени сме пред нещо много страшно и ако не ’земеме мерки, може да умреме или да станеме изроди. Там горе продължават да стават ужасии и страхотии! Ония, дето ги застреляха, не са умрели, они са живи и прават магии, проклятия. Карат умрелите да излизат от гробовете и да безчинстват. Сигурно на ’секи от вас се е явявал дух на некой умрел. Нали така? А помните ли кога съживиха онова момче? Това беше дяволска работа, казвам ви! Аз, заедно с Кольо и Симо тая вечер, че отидеме горе и че запалиме това сборище. Ако некой сака да дойде с нас, да се яви тук и сега!

Никой не се качи. Кольо Орела отново извика:

— Айде, айде, требва да сме единни! Трябва да се стегнеме и да нападнеме проклетниците. Иначе они, че избият нас! Че ни избият един по един, като пилци!

— Ние! — двама младежи и един възрастен мъж се качиха на сцената. Кольо отиде при тях и ги потупа по рамото:

— Браво на вазе, браво! Това са смелчаци! Браво, момци, поздравявам ви! Ако още некой реши да дойде, довечера у девет да ме чека пред къщата на Пенчо!