Донко Найденов - Ударите на съдбата

Зимата отмина бавно и мъчително, а на нейно място дойде така очакваната пролет. Всичко разцъфтя, жарките слънчеви лъчи отново затоплиха въздуха, водата от реките потече със своя непримирим звън. Мушиците и пчелите зажужаха, тласкани от първичните инстинкти и стремежите за връщане към живота, а широките неравни поляни се покриха с приятен зелен килим. Светът се събуждаше от своя дълбок зимен сън, сякаш всичко се раждаше отново, готово да посрещне новите предизвикателства на природата.

Но жителите на село Карстфур оставаха все тъй умърлушени и отчаяни, неспособни да се зарадват на възраждащата се околна идилия. Лицата на някои вече бяха силно изкривени и неузнаваеми от постоянния стрес, на който всеки бе подлаган почти ежедневно. Вече никой от града и околните села не идваше тук, дори свещеникът, отец Амфилохи, който чрез вярата в Бога даваше някаква надежда на селяните, един ден не дойде на работа, а когато хората решиха да го потърсят, с огромно съжаление разбраха, че той е напуснал завинаги мрачният и прокълнат Карстфур.

В началото на април всичко в селото и околността, противно на всякакви природни закони, започна да опустява, изгнива или умира. Много наши кокошки и патици се споминаха от неизвестна болест, като от общо тридесет и седем преди началото на събитията, оцеляха само седем. Всичките ни овце, кози и свине умряха, а конят, от едър и охранен ат, се превърна в болнава кранта, все едно се бе състарил с много години. Зелената трева, цветята, растенията и дърветата необяснимо взеха да жълтеят и в края на април изсъхнаха още преди да са дали цветове. За по-малко от месец растителността бе унищожена и хората се принудиха да ходят далеч, за да набавят храна на все по-намаляващия брой животни.

На седми май две деца се изгубиха безследно. Мая и Стефан, отрочетата на Антица и Стоян Бакалови, решили да навлязат забранения хълм, като прескочили оградата от телена мрежа. Връстниците им, с които играели, Пешко и Тараси опитали да ги спрат, но „смелчаците“ не ги послушали. Новоназначеният местен полицай — Митко Гошев — извикал колегите си от Белоградчик и с тях влязъл в гората. След около час служителите излезли с викове и по погледите им се четял неподправен страх. Един от тях, който бил в малко по-добро състояние, опитал да съобщи на събралите се хора, че не са намерили никакви следи от децата, след което всички полицаи побързали да се качат в служебния автомобил и да се махнат от Карстфур. На следващия ден Митко Гошев също като свещеника не дойде на работа, а според слуховете той се е обадил на кмета и му съобщил, че напуска поста си и се прибира в града.

На четвърти юни овчарят Павел изчезна, заедно с овцете си. Кроткият, неграмотен и не особено общителен човечец, който всеки ден изкарваше животните далеч от селото, на някое зелено пасище, през този ден просто не се прибра. Хората, живеещи в близост до подножието на хълма разказваха, че са чули как овчарят и подрънкващото с камбанен звън негово стадо, внезапно се втурнали напред и навлезли в мрачната гора в подножието на Смедов хълм. Съпругата на Павел — Ана — през следващите два дена ходеше от къща на къща, плачейки и оплаквайки се от проблемите си, но след това се успокои и покорно се настрои към новия си начин на живот.

Лятото отново пристигна, носейки противните горещини със себе си. Слънцето хвърляше убийствени лъчи и изгаряше бавно телата на потъналите в страх хора, които все повече заприличваха на уроди. Неистовото напрежение и стрес, както и липсата на успокояващата очите зеленина отключваха множество изблици на агресия. Ежедневно, освен с приказките за появяване на духове, чувахме слухове за побоища и семейни скандали. На двадесет и седми юни Венчо Арсов намушка съпругата си с нож, на петнадесети юли моят връстник Киро Торлака уби майка си и баща си, налагайки ги с камшик, а на втори август един от съветниците на кмета — Милчо Кръстев — закла седемгодишната си дъщеря.

Аз изпадах във все по-голяма депресия, защото почти всеки ден научавах по някоя лоша новина. Живеех в страх, в непрекъснато страдание и отчаяние, вече бях сигурен, че до края на живота си няма да имам щастливи дни.

На трети август, към десет часа вечерта, дългогодишният кмет на Карстфур Елин Милин излезе от дома си и повече не се прибра. А на седми, същия месец, откъм хълма се изтърколи кървясалата, разлагащата се и проядена от неизвестни твари негова глава.

И това лято премина, следвано от есента, а след нея дойде зимата, която даде път на новата 1923 година. Времената се сменяха тягостно и мъчно, а тежката сянка на злото властваше все по-силно и променяше с всеки миг мисленето и манталитета на непрекъснато намаляващия брой живущи в Карстфур. От 1920 до началото на 1923 година тринадесет семейства или общо петдесет и четирима души напуснаха завинаги селото, оставяйки къщите си да пустеят. Аз, майка и татко също обмисляхме такъв вариант, но нямаше при кого да отидем, а и до колкото разбрах жителите на Карстфур по ред причини се бяха сдобили с доста мрачна слава.