Донко Найденов - Ударите на съдбата

— Вижте, господа — от тълпата се чу гласът на кмета Елин Милин, — предлагам ви да отложим това дело. Нека първо да извикаме белоградчишката полиция и да оставим на тях да свършат работата, а ако не го направят, тогава да предприемаме други действия.

— Не! — решително отговори Кольо Орела. — Никой нема да поверва на тия истории! Ако не го направиме сами, никой нема да ни го направи! Ако некой друг сака, довечера у девет да е пред Пенчо! Ясно ли е?

Този път тълпата запази пълно мълчание.

През цялата вечер се двоумях дали да не отида пред къщата на Пенчо Попарата. Нерешителността на съселяните ми ме плашеше, а желаещите бяха твърде малко. Все още таях надежда, че случващото се в Карстфур е плод на масови халюцинации, а ако пък не е, полицията и гражданската отбрана биха били нащрек. Легнах с тревогата, че не съм пред Пенчовата къща и че някои съселяни са по-смели от мен. Въпреки всичко, аз се осланях на разума, а той ми сигнализираше, че ако тръгна на война ще направя голяма грешка.

Неспокойни сънища раздираха душата ми. Чувствах, че се въртя в леглото, а в същото време кошмарни чудовища ме преследваха и аз бягах панически, опитвайки се да се скрия. Събудих се от силен тътен, който идваше от далече.

Погледнах през прозореца и замръзнах! Първото нещо, което ми се наби в очите беше насоченият към върха на катедралата светлинен лъч, идващ откъм Смедов хълм. В дясно, към края на селото, където бяха къщите на Симо и Пенчо, нещо бушуваше, издавайки гротескни звуци. Погледнах наляво, към малкия хълм и забелязах, че домът на Кольо Орела гори с див огън. Чух как майка и татко отвориха вратата на спалнята и тръгнаха навън. Аз също излязох от стаята и ги последвах. Старият стенен часовник показваше два часа и четиридесет и пет минути.

На пътя се бяха събрали много хора и гледаха в далечината, а по-напред огромни тълпи ограждаха къщите на Пенчо и Симо. Над тях, придружени от кратки проблясъци светлина, се чуваха множество шумове, чиито източници не можех да определя. Виждах единствено бушуващия пожар на Кольовия дом. От другата страна, откъм Смедов хълм, долиташе далечен ек от злъчни проклятия, а лъчът, идващ от един от куполите на „Сборището на ренесансовите сатанисти“ ми изглеждаше като сигнал, приканващ към ужасяващи действия. Съзрях, че от върха на катедралата бе насочен още един лъч, но той бе доста слаб и не можех да установя накъде сочи. Знаех едно — с домовете и семействата на Кольо Орела, Пенчо Попарата и Симо Антов се случва нещо пагубно. Прибрах се в стаята със свито сърце, легнах отново на мекото легло, но не успях да заспя, а през цялото време се вслушвах в звуците, идващи оттатък. Може би по някое време съм се унесъл, защото се събудих от друг шум — на отваряне на врата — и видях, че в стаята ми е светло и лъчите на слънцето се отразяват в стените. Татко беше влязъл при мен, за да види дали съм добре.

Тръгнах по-рано за работа и реших да мина покрай къщите на Симо и Пенчо. Видях, че там са се събрали хора и гледаха към това, което бе останало от някогашните красиви домове — множество разхвърляни напосоки камъни, съборени греди, срутени стени и разпилени мазилки. Някакви униформени разчистваха останките, може би опитваха да намерят хора. А на върха на малкия хълм зловещо се извисяваше голяма, черна и полуразрушена сграда, която до вчера беше красивата Кольова обител.

Малко по-късно, когато вече бях в здравната служба и умърлушено пишех по документите, разбрах от едни клиенти, че под развалините на трите жилища не са намерили тела. Първите, които се опълчиха на „ренесансовите сатанисти“ — Кольо Орела, Пенчо Попарата, Симо Антов, заедно с децата и внуците им — бяха изтрити от лицето на земята, а домовете им превърнати в стърчащи руини.

След тази случка хората се затвориха още повече в черупките си и рядко излизаха навън, освен ако не им бе наложително. В работата аз станах мълчалив и потиснат, доктор Христов предпочиташе да се усамотява в кабинета си, а двамата общувахме главно по делови теми. Вече не се шегувах с клиентите, нито пък те с мен, както бе до преди време.

Вкъщи често чувах необясними шумове и звуци, виждах хора, които бяха умрели отдавна, чувствах злобната атмосфера, идваща от всичко наоколо. Майка и татко също се страхуваха, почти престанахме да вечеряме заедно, а всеки бързаше да се усамоти и да се отдаде на мрачните си помисли. Духовете и привиденията бяха навсякъде, обземаха ни, обладаваха ни, приканваха ни да се присъединим към нещо чудовищно, да се отдадем на злото.