— Благодаря ви, благодаря ви! Това е чудо! Бог направи чудо! О, Господи, благодаря ти!
— Това не направи Бог! Това дело на Сатана! Той прави Калчо жив! — провикна се Яцек пред удивените карстфурчани.
* * *
След този случай напрежението в селото се засили още повече. Привържениците на новата вяра подкрепяха все по-силно седмината чужденци, аргументирайки се с истината, че те вдъхнаха живот на малкия Калчо. Противниците пък засилиха подозренията си към правотата на пратениците, като вече бяха убедени, че това е една сатанинска организация, имаща за цел да предава скверните си ритуали на наивните вярващи. И макар че до 1918 година (когато манастирът бе готов) нито един от „братята“ не произнесе името „Сатана“ на всеослушание, съмненията продължиха да върлуват като тъмни сенки и да разбунват духовете в прогресиращото, но изпадащото във все по-мрачно униние село Карстфур.
Калчо отново тръгна на училище, но вече не бе същият. Движенията му бяха забавени, походката му — тромава, погледът му — отвеян и втренчен, като в него се четеше неописуема злоба, а кожата му — сиво-синкава и никога не възвърна предишния си розово-жълт цвят. През двете седмици, в които ходи на училище, не проговори с никого, учителите не смееха да го изпитват, защото се страхуваха от него, а през цялото време той се подпираше на чина си като странно и безмълвно се взираше в някоя точка от пространството. До Калчо не седеше никой, понеже около него лъхаше непоносим хлад, а на третия ден от тялото му започна да се разнася воня на мърша. В края на втората седмица кожата му се сгърчи и почерня, устата се разкриви в странна мъртвешка гримаса, а студените му очи постепенно започнаха да текат. След това той изчезна безследно.
Виждах и други „мъртъвци“, които също като Калчо, крачеха безумно, със застинали и страшни изражения. Плашех се от тях, вътрешно усещах, че те са върнати от оня свят чрез нечисто дело. Те сякаш се събуждаха с други души или съзнания, движеха се безцелно, на посоки, без да знаят какво се случва около тях.
Помислих си, че може би е по-добре човек да заспи завинаги, отколкото да се събуди в подобно летаргично състояние и да се рее напред-назад, носен от някакво уродливо течение.
През лятото на 1916 година бе завършена и последната част от централната зона на Карстфур и селото вече доби европейски вид. Когато се разхождах из централните улици, по които бяха опасани множество прекрасни и изящни като архитектура сгради, имах чувството, че гледам на живо Прага, Варшава или Братислава. Дори и жителите на околийския център Белоградчик, където отидох да уча в тамошната гимназия, ми завиждаха за това, което бяха направили с моето село и тихо се възхищаваха от успехите, постигнати там.
Литургиите в църквата вече ги водеше единствено отец Игнатий, който за успокоение на местните, се уповаваше единствено на Бог. Юре също започна да се мярка по-нарядко и той като останалите отделяха по-голямата част от дните си за новия манастир, чиито кули вече се издигаха много над високите дървета. Хората бавно възвръщаха доверието си в църквата, споровете между едните и другите омекнаха, все по-рядко някой хвърляше нападки срещу „The renesans devil“ и дейността им. Все по-рядко виждахме възкръснали мъртъвци по улиците, може би хората съзнаваха, че техните починали роднини вече не са същите след смъртта си и предпочитаха да ги помнят с добро.
* * *
Манастирът, носещ дългото име „The cloister of the renesans devil“ бе готов през месец май, 1918 година. Заради голямото събитие седмината свещеници организираха събор, който се проведе на централния площад и на който бяха поканени всички жители, включително и някои важни персони от Белоградчишка околия и Видински окръг. Точно тогава аз завършвах Белоградчишката гимназия и съборът беше за мен като двоен празник. Тържеството мина относително добре, хората изглеждаха доволни. След края му свещениците бяха изпратени с ръкопляскания към бъдещия си дом — манастира на върха на Смедов хълм.
И те никога повече не слязоха долу.
Или поне никой не ги видя да се разхождат по улиците на селото в нормалния им вид .
Същата година започнаха изчезванията. Почти всеки, осмелил се да влезе в гората, за да отиде до манастира, не се завръщаше никога. Някои жители нощем чували странни и зловещи звуци, идващи откъм хълма, сякаш горе група хора изричала древни проклятия. Слуховете, че в организацията се таи нещо варварско, плъзнаха отново със страшна сила.
Читать дальше