Донко Найденов - Ударите на съдбата

Освен статуята в средата на църквата, по тъмните стени бяха изографисани други произведения на изкуството, олицетворяващи битки между доброто и злото, имаше и статуи на митични и страховити създания, както и рисунки по стъклата, показващи кървави сцени и убийства. Помислих си, че това са новите тенденции в евро-католическата вяра и отначало ги приех за нормални, въпреки че винаги ме бе страх да поглеждам към тези причудливи картини и декоративни пластики.

Около средата на юни, 1913 година, на върха на Смедов хълм „The renesans devil“ започнаха да строят манастира, където според слуховете щели да живеят, след като обучат селските жители на новите стереотипи и изисквания, свързани с вярата им. Тогава в селото остана само брат Юре, който заедно с отец Игнатий, съвестно водеха задълженията си и бяха винаги в услуга на местните. Другите братя идваха от време на време в селото, само за да проверят как вървят нещата, като останалите им занимания бяха свързани с новия манастир, който, според думите им, щеше да отвори врати през 1916 година.

Интересно бе, че част от местните жители изцяло се отказаха от вярата си, а други сякаш се вглъбиха в нея прекалено силно. Седем човека пратиха писмо до околийския център с молба да отворят и старата църква, но им бе отказано категорично. Още тогава започнаха множеството спорове, относно истинността на новите тенденции във вярата. Някои смятаха, че тя е много груба, неправилна и подчинена не на Бога, а на Дявола. По тяхно мнение ритуалите за убийства, които според Новата вяра заемаха твърде лично място, са богохулни и нереални.

Освен това, сред жителите тръгнаха и други клюки. Според по-често ходещите на черква, в молитвите си брат Юре никога не споменавал думата Бог, а на нейно място казвал Висшата Сила. Също така, той назовавал Дева Мария „онази“, а Исус Христос — „сина“.

През декември, 1913 година умря Калчо — единственото дете на Аница и Петко Ганини. Аз познавах Калчо, защото и той, като мен, беше много добър и ученолюбив ученик. Калчо умря от неизвестна болест, която го срина за три-четири дена, а новината разтресе с гръм селото.

На погребението, състоящо се в новата църква, Аница плачеше неудържимо, подкрепяна от Петко, а почти всички жители на селото бяха насядали върху пейките, навели глави в знак на съпричастност и съболезнование към опечаленото семейство. В залата, освен Юре и брат Игнатий, бяха още Яцек и Кшищоф, които също наблюдаваха мрачното събитие. Изведнъж Аница отиде до тях, падна на колене и занарежда отчаяно:

— Защо Бог отнема толкова добри хора? Нима това е правилно? Какво толкова сме направили, та той взе при себе си единственото ни дете? — след това се отпусна на пода и зарида.

Яцек я докосна по главата и изрече на показ следните слова:

— Бог не прав, той не добър, не пита. Убива и отнема всичко, добро и лошо.

— Защо Бог не върне сина ми? Нали и аз вярвам в него? Защо никой не се завръща от там? — плачеше Аница.

— Има начин, но не Бог прави това. Искате съживя него, нали?

Майката погледна обнадеждено брат присъстващите на пейките впериха поглед към тях.

— Искам… искам… — отговори учудено Аница.

— Добре, сега съживя него — и каза нещо на Кшищоф и Юре.

Тримата се скупчиха около ковчега с мъртвото момче, положиха ръцете си върху него и Яцек започна да изрежда странни думи с плътен променен глас:

— Гдег, бдаб, хтерес хтуес! Да извиси име на Сатана и черни ангели! Асуматх агут, росипгон птолу! Мустанеб дирлиб Сатана агут!

Всички, включително и аз, бяхме зейнали от почуда — той се молеше на Сатаната, а не на Бог! Макар че бях едва на тринадесет години знаех, че Сатаната е лошият враг на Бог и на доброто. Думите звучаха дрезгаво и грозно от устата на Яцек, чийто поглед в този момент сякаш олицетворяваше самото „зло“. Точно това си помислих, наблюдавайки лицето му в полутъмната зала.

— Фатаг бдаб ворут ренесанс! Асуматх оварира лукур гдег! Ставай Калчо и бъди роб на Сатана!

Изведнъж от ковчега се надигна слаба и посиняла детска ръка! След малко главата на Калчо се изправи и той седна в ковчега, оглеждайки се плахо, сякаш бе събуден от тежък сън. Присъстващите ахнахме от удивление — току-що пред очите ни един мъртвец бе възкръснал! Видях как Аница леко пристъпи към ковчега, след кратко недоумение прегърна сина си и заплака от радост. Петко, който досега бе по-сдържан от нея, също се доближи до ковчега и зарида. Накрая Аница отиде до Яцек и му целуна ръката: