Донко Найденов - Ударите на съдбата

Летисия приближаваше все повече къщата. В главата си чуваше звуци, които я подканваха да върви напред и само напред. Понякога спираше и се питаше какво прави тук, после отново тръгваше.

Том махна няколко големи остатъка от срутилия се бетонен блок. Бети се обърна назад и видя, че голяма част от всекидневната бе вече в пламъци. Роби крещеше с всички сили:

— По-бързо татко, ще из… — но беше прекъснат от ново срутване на тавана.

Този път бетонът се стовари върху горящия полилей. Стените започнаха да се пропукват. Близо до тях се сгромоляса дограма на прозорец. Том беше поизчистил малко изхода, но сега трябваше да счупи стъклата на вратата, за да излязат в малкото помещение между двете входни врати, след което да отворят външната метална врата и да избягат. Но щом Том разби с камък портата, таванът на малкото помещение също се срути, оставяйки последния им изход затворен. Димът стремглаво се стелеше към тях и малкото момче започна да се задушава. А незначителното количество чист въздух, идващо от голямото помещение, беше достатъчно единствено за да поемат дъх.

Бети взе детето и обви главата му в блузата си. И тримата бяха мръсни, покрити с черните сажди от пушека, същевременно и побелели от прахта на разбития бетон. Горещината ставаше непоносима. Том пръв стъпи върху бетонните късове, покрили малкото помещение, а след това помогна на Бети и Роби да направят същото. Голямата всекидневна бе цялата обвита в пламъци. На Том му прилоша.

Старата жена започна да изкачва стъпалата на пряката пътека, водеща до прокълнатото място. Тя видя дима, който се издигаше като черен облак в мрака и който обгръщаше с лапите си цялата местност. За миг си помисли, че нещо се случва с Том, Роби и Бети, но после отново чу гласа в съзнанието си, извисяващ се над всяка нейна мисъл.

— Хайде по-бързо! — крещеше Том. — Нямаме време!

— Роби е много зле, едва се държи.

— Ела, момчето ми — каза Том, сетне хвана ръката на сина си и го придърпа към себе си. След това подаде ръка и на съпругата си. Когато и тя се измъкна от адския капан, нещо отвътре избухна и дървената врата се запали. Пред тях оставаше само здравата желязна порта. Тя имаше стъкла, но металните решетки не позволяваха да се излезе навън при евентуално счупване на прозорците. Семейство Гайгер бе в почти безизходна позиция. Том отчаяно се опитваше да разбие желязното препятствие, което за зла участ се отваряше навътре.

Тогава Бети взе един отломък и започна да чупи стъклата. Димът заизлиза навън, а оттам нахлу свеж въздух. Те подадоха главите си и вдишаха дълбоко от приятната хладина. Огънят почти достигаше гърбовете им, а жарката топлина ставаше все по-силна и все по-изгаряща. Трябваше да се действа бързо.

Том започна да отмества един по един бетонните блокове, но отново част от тавана се срути и се посипа пред вратата, което отчая до голяма степен клетото семейство. Тогава или съдбата, или Бог им дойде на помощ точно в момента, в който мислеха, че всичко ще свърши трагично. Тази част от стената, намираща се над вратата, се пропука и се откърти, накланяйки самата врата и желязната й греда леко навън. Том, виждайки шанс за спасение, заудря силно портата с крак. При всеки удар тя се отместваше все повече и повече, а в един момент просто падна, не устоявайки на натиска от срутилия се бетон и от ударите на Том — тъкмо навреме, защото пламъците вече напираха осезаемо. Мъжът хвана замаяните Бети и Роби и ги поведе навън, към спасението.

След това излязоха и от двора. Том и посъвзелата се Бети помагаха на задушения от дима Роби и така тримата се придвижваха с бързи крачки напред.

Летисия беше на върха на хълма, откъдето се откри гледка към пушещото имение. Мракът не позволяваше да се вижда добре, но възрастната жена съзря играещи светлини откъм прозорците, което безспорно означаваше, че старата къща гори. Спря за миг. Беше уплашена от ставащото, беше като в несвяст. Ала отново гласът в съзнанието, този варварски, обладаващ глас, я подкани да продължи по пътя си.

Тримата вече бяха на безопасно място, до първите къщи на градчето. Помагайки си един на друг, те продължаваха да е движат.

Летисия влезе в двора и застана пред горящата сграда. Тя не можеше да влезе, защото пожарът бе завзел целия вход и огънят излизаше страховито навън. Но в този миг в пламъците се оформи някакъв улей, нещо като огнен тунел — сякаш невидимо същество бе разделило пожара на две и бе направило пътека, подобно на онзи фрагмент от Библията, в който Христос бе разцепил водата. Гласът й прошепна, че трябва да върви по улея.