Донко Найденов - Ударите на съдбата

— Том, тази нощ отново бях събуден от майка. Тя ме будеше често преди това, казваше, че от време на време й се привижда огромна яма в средата на стаята. Отдавах го на възрастта й. Но тази нощ, когато ме събуди, реших да огледам стаята й. Отворих вратата и замръзнах. Може би ми се привидя, не зная, но в средата на стаята зееше голяма дупка, пълна с вода. Стените на дупката бяха от каменен зид, което показваше, че това е кладенец и веднага си спомних разказаното от теб. Докато гледах смаян към кладенеца, отвътре изплува човек. Имаше чудовищен вид, беше бял като мъртвец. Целият беше съсиреци от кръв. След малко водата започна да помътнява и почервенява, сякаш кръвта му се смесваше с нея. Изведнъж, най-неочаквано, той протегна ръце. Спомням си, че извиках панически, после хванах майка за ръцете и я измъкнах от стаята. По-късно отново влязох, но там нямаше нито дупка, нито човек, като че ли всичко това се бе изпарило. Бях чувал истории за невероятни неща, някои от тях за вашето имение. А и като знам какво ми разказахте снощи… просто го направете.

Пол се взря плахо в Том и Бети, които му отвръщаха със съчувствени погледи. Той продължи:

— Страх ме е за семейството ми, Том. Искам да разрешите този случай възможно най-скоро.

— Ще го направим още днес, Пол. Обещавам ти, че майка ти ще спи спокойно.

Малко по-късно вече разговаряха и с Тревор, който също сърдечно благодари на Пол и се зае да намери копачи. За тази цел се обади на двама хамали, които наемаше за ремонт на канализацията и улиците. Те отначало отказаха, навярно заради страховитите слухове, но когато Том им обеща голямо възнаграждение, хамалите приеха предложението.

След около час вече бяха в къщата на Пол и Дора Стивънс. Първо откъртиха дървения паркет, а след това започнаха да разбиват бетона под него. Подът беше пробит чак в два часа, а когато махната и последните остатъци от бетона видяха каменната зидария на кладенеца — затрупан с пръст и камъни. Хамалите зачистиха големия отвор, като единият копаеше вътре и слагаше пръстта в кофа, а другия изтегляше кофата с въже и изхвърляше съдържанието й през прозореца. В осем си тръгнаха, отлагайки останалата част от работата за следващия ден. Тревор предложи на Дора да пренощува у тях. А на Том, Бети и Роби им предстоеше още една вечер в зловещото имение. Преди това те с охота приеха да вечерят у Пол.

Тази нощ не се чуваха удари или ужасяващи гласове. Тримата членове на Гайгеровата фамилия спаха спокойно. Това с най-голяма сила важеше за Том, който, от както беше тук, не бе спал добре.

На другия ден те се събудиха рано, но бяха бодри и в добро настроение. Закусиха набързо и отидоха в къщата на Пол. Хамалите и Тревор бяха дошли рано и вече работеха.

Около час след пристигането на Том и Бети, единият от тях — този, който копаеше — се провикна въодушевено:

— Открих го! Открих скелета!

Издърпаха работника горе, след това завързаха въжето за здравия прозорец, Том, Тревор и Бети взеха едно фенерче от Пол и се спуснаха в тясното пространство. Когато стъпиха на земята, Том светна с фенерчето и освети дъното. Там зееше скелет. Скелетът на Рандолф Гайгер.

От униформата му бяха останали мокри парцали, а на врата му висеше медальон — полумесец. Това беше другата половина от медальона на майка му, онази „изгубена“ от фалшивия Рандолф реликва, свързваща го завинаги с Летисия. Том клекна до разложените останки, взе медальона и прошепна:

— О, татко…

Думите прозвучаха тихо, но толкова прочувствено и емоционално, че имаха силата на милиони изригващи вулкани. Те олицетворяваха загубата и изгубеното, олицетворяваха свещената връзка между баща и син, между родители и деца. Цялото лъжливо щастие, всичките несметни богатства не могат да заменят липсата на доверие от страна на най-близките хора. Защото най-щастливите семейства са истинските, непокварените. И няма значение колко благоразположени и благонадеждни са хората, колко неща могат да си позволят и колко неща могат да дадат, след като липсва тази велика семейна идилия, тази невидима нишка със здравина на вековна крепост, този извор на мъдростта и благоденствието.

Всички гледаха застаналия до скелета Том със съчувствие, с искрено уважение. В очите на Бети и на Тревор се появиха сълзи.

Трупът беше изкаран и положен в един стар сандък, който намериха в мазето, след това закаран с автомобила на Тревор в участъка. По-късно Пол намери от болницата хубав ковчег, в който положиха останките. Тревор уреди гробно място и прати двамата хамали да изкопаят гроба.