Донко Найденов - Ударите на съдбата

— Всичко е възможно, Том. Животът не е нискобюджетен филм или приказка. Тук няма добри и лоши, може би хората трябва да се делят на добри и по-малко добри.

— Разбирам те напълно. А смяташ ли, Тревор, че близнаците са свързани помежду си чрез психологическа връзка. Аз зная, че четат мислите си, често чувствата им съвпадат и действат като едно цяло.

— И аз мисля така, това е необясним психологически феномен. Все още се питам дали живият Хенри е взел част от положителните качества на брат си след смъртта му, а лошото — характера му — е изхвърлил заедно с трупа.

— Само Бог знае. Останалото са догадки.

— Ами майка ти? Ще й простиш ли? Аз мисля, че трябва да го направиш.

— Не зная — замислено отвърна Том. — Прекалено много съм разочарован от всичко. Сигурно ще мине време, докато се реша. Тя е скрила истината не само от мен, но и от света. Не е ли ужасно?

— Ужасно е, приятелю. На твое място и аз не зная как бих реагирал. Но ми се иска да вярвам, че и тя не го е направила със зъл умисъл. Може би така е било най-добре.

— Прав си. Може би така е било най-добре — обобщи Том. След това разговорите им преминаха на друга тема.

Тръгнаха си към осем. На всички им беше забавно и въпреки печалното събитие, отдавна не бяха се чувствали така освободени. Именно затова се забавиха толкова много в ресторанта. Том, Бети и Роби решиха да пренощуват в къщата, а на следващия ден сутринта да си тръгнат. Обаче трябваше тази вечер да съберат багажа, за да не губят време. Том и Роби предположиха, че духът на Рандолф няма да ги притеснява повече. Бяха направили каквото могат, трупът беше намерен и погребан, а тайната — разгадана. Утре ще си отидат в Лос Анджелис и отново ще се върнат към своя начин на живот. Вероятно Том щеше да промени за известно време отношението към майка си, но и с това ще се свикне рано или късно, защото времето може да излекува всяка една болка, колкото и да е мъчителна.

Влязоха в огромната стара къща. Искаха да седнат за малко, защото последните дни бяха изключително уморителни, след това щяха да започнат да събират багажа.

Някакъв звук ги стресна. Отново се чуха познатите удари по метални тръби — ударите, с които преди четиридесет години Летисия бе предупредила Хенри, че Рандолф идва към него.

— Оо, не, пак ли се започва? — извика Бети.

— Духът не си е заминал и никога няма да си замине — заключи мрачно Роби.

Те продължиха да седят на канапето изчаквайки повтарящото се във времето събитие да приключи. Познатата човешка реч този път звучеше по-гръмко от всякога, макар и все още неразбираемо. Речта свърши и след малко пак проехтяха прочувствените викове за помощ — виковете на отчаяния Рандолф, изправен пред прага на смъртта, предизвикана от най-близките му хора. В този миг някои от прозорците започнаха да се отварят и затварят. Полилеят се заклати силно. Огромният портрет на стената се разтресе. Разгневеният дух отново влизаше в действие. Том стана от канапето и се провикна към огромното празно пространство, заемащо по-голямата част от помещението:

— Какво искаш още? Нали разкрихме тайната ти? Нали те погребахме? Какво искаш още?! Остави ни на мира!

Огромен слой мазилка се отрони от тавана и падна недалеч от тях. Бети и Роби наддадоха вой в един глас.

— Сприии… сприии… — мъжът викаше истерично.

Но какофонията продължаваше. Тежкият полилей се откачи от тавана и падна със страхотна сила на пода. Навсякъде се разхвърчаха стъкла.

— Сприии, мамка му! — крещеше Том. Роби плачеше. Бети хвана Том и Роби за ръцете и изрече:

— Да изчезваме — но в другия миг грамаден бетонен блок се стовари пред входната врата и блокира изхода им.

Летисия слизаше от автобуса на една от спирките в Прегин. Нещо й подсказваше, че тази вечер трябва да бъде в своя роден град. Тя все още не можеше да си обясни дали всичко това е сън или някакво предчувствие. Възрастната жена тръгна нагоре — по стръмните улици, водещи към имението, в което бе живяла отдавна.

Том продължаваше да крещи неистово:

— Спри, проклет призрак! Остави ни най-сетне на мира! Татко, ние не сме виновни! Не ни го причинявай!

— Таткоо! — викаше Роби. — Трябва да се измъкнем! Ще умрем!

В този момент дървеният парапет на стълбището към горния етаж и вестибюла се запали. Откъм падналия полилей също изригна огън. От нищото идваха страховити звуци, издавани от зловещо невидимо изчадие от пъкъла — сякаш самия Сатана бе пристигнал тук и бе превърнал тази стара къща в страховит декор от злокобна филмова продукция. Том, Роби и Бети отидоха до затрупания изход и безуспешно опитаха да махнат бетонните отломки. Зловещият дух — този, който уби Фредерик, — сега се опитваше да убие и тях.