Донко Найденов - Ударите на съдбата

— Усещаш ли нещо в къщата? Нещо нереално?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… хм, не знам, може би съм твърде уморен от пътуването.

— Сигурно е така. Затова хайде да лягаме. Лека нощ, скъпи. Обичам те.

— Аз също те обичам, мила. Лека нощ и приятни сънища — завърши Фредерик, сетне стана и загаси лампата. Двамата се отдадоха на сладкото състояние на тялото и духа, наречено сън.

Фредерик беше буден. Той лежеше на леглото с широко отворени очи. Нещо го бе събудило — нещо, което бе изчезнало от ума му, редом с краткия и преждевременно прекъснат сън. Това място не му харесваше! Когато го порази инфаркта, той беше много близо до смъртта. От тогава съзнанието му си правеше шеги с него, особено в периода, когато лежеше в болницата. Халюцинациите бяха твърде често явление и бяха плод на разстроените му сетива. Но по някакъв неведом принцип съзнаваше, че това тук не са халюцинации! Още при пристигането, той бе зърнал за миг образ, подаващ се през едно от страничните прозорчета на подземието. След това с изненада научи, че подземието е заключено и все още никой от домакините не е влизал там. Видя също, че големия полилей се залюля от само себе си, но и това не спомена пред никого. Обаче най-странното събитие се случи при посещението му в тоалетната. Когато погледна през отворената врата, някаква сянка премина отвън! Тя не беше на никой от присъстващите, защото по това време всички останали се намираха около масата.

И сега бе събуден от нещо, но не знаеше от какво. Мелинда, като добра съпруга, но и прагматична натура, изпълняваше перфектно задълженията си и вярваше само в това, което виждаше и което наричаше реалност. Другото за нея бяха глупости, измишльотини и бабини деветини. С нея Фредерик не можеше да сподели опасенията си.

Отнякъде се чу звук. Беше силен и приличаше на мъжки глас, обладан от истерия. Фредерик стана и излезе в коридора. Първо си помисли, че някой от приятелското семейство крещи или бълнува, но след това отхвърли тази вероятност — гласът идваше отдалече и не беше на никой от тях. Все пак погледна през отворената врата в стаята на Том и Бети, а след това и в стаята на детето, уверявайки се, че всички спят дълбоко. Гласът се чу отново — идваше откъм всекидневната. След това от същата посока се извиси човешка реч — все едно двама души си говореха.

Фредерик тръгна по стълбите. Усещаше силните удари на сърцето си, съзнаваше, че тази смелост от негова страна може да навреди на здравето му, но любопитството засега надделяваше над разумните мисли. Като специалист по философия, той винаги се бе стремял да съзре и да открие най-тънките места от заобикалящия го свят.

Беше в огромната всекидневна. От прозорците се подаваше приказната лунна светлина, но за някакъв момент този дял от къщата му се стори неописуемо зловещ. Човешката реч се възнесе отново, този път идваше откъм подземието, но не под него, а малко встрани — вероятно от онази част, където вчера му се привидя зловещия образ. Не се разбираше нищо. Чуваше се само монотонна и нечленоразделна феерия от гласове.

Фредерик излезе от къщата и се озова в двора. Отново се заслуша в речта. Не се беше излъгал, когато предположи, че звукът идва от подземието. Той и за миг не си помисли, че може да става дума за живи хора, заключени в тази тъмна паст. Просто тук атмосферата бе злокобна, а енергията — изключително негативна — философът усещаше тези неща с изострените си напоследък сетива.

Изведнъж отнякъде дойдоха викове! Прозвучаха като страховити излияния на човек, намиращ се пред смъртна опасност! А може би прозвучаха като зов за помощ! Фредерик постепенно се приближи до прозорчето. Виковете ставаха все по-силни и сега идваха отвътре. Прозорчето беше толкова ниско, че за да види какво става оттатък, той трябваше да легне на земята.

Вътре светеше! Светлината не беше силна, но някак си особена, призрачна. Мъжът усети как космите му се изправят. Имаше чувството, че сърцето му ще изхвръкне. Все пак любопитството му отново взе превес — той легна и надзърна през малкия прозорец. И това, което видя, му смрази кръвта! Беше се подготвил за страховито преживяване, но появилата се пред погледа му картина бе много по-ужасна от най-ужасните му кошмари!

Усети позната пронизваща болка в гърдите, сега притъпена от силната уплаха. Дъхът му спря. Очите му се ококориха…

Мелинда се събуди към пет и тридесет и забеляза, че съпругът й не лежи до нея. Това не беше типично за него. Обикновено, когато не беше на работа, той спеше до късно. Но сега се бе събудил доста рано. Тя стана и тръгна към коридора, като го викаше по име. От другата стая се подаде главата на Бети.