Донко Найденов - Ударите на съдбата

Но когато влязоха в двора и после в къщата, отново усетиха угнетяващата и злокобна атмосфера. Усмивките по лицата им тутакси замръкнаха и те се отдадоха на потиснатост и лоши мисли, въпреки че не го показваха един на друг.

На вечеря не се случи нищо и за това, когато си легнаха, бяха в малко по-добро настроение. Този път цялото семейство пренощува в спалнята, защото Роби не искаше да спи сам.

Тримата се събудиха в три часа и двадесет минути от силни звуци, идващи откъм всекидневната. Том пръв отвори вратата, запъти се към стълбището и изведнъж спря, поразен от гледката. Бети и Роби застанаха зад него. Подът на огромното помещение сякаш се тресеше от свирепи удари, идващи отникъде, изящният полилей се люлееше, задействан от неопределима сила, големият портрет на стената трепереше като обезумял, вратите долу се отваряха и затваряха сами, а във въздуха се носеха звуци, приличащи на отчаяни писъци на животно по време на клането му. Том, Бети и Роби бяха втренчили погледи върху ставащото, без да могат да помръднат. Цялата тази какофония, в съчетание със стресовата ситуация в последните дни, парализираха волята им.

Първи помръдна Том, може би около пет — шест минути след като свърши злокобната церемония. Плахо пристъпи по стълбите и заслиза към всекидневната. Бети остана горе, държейки Роби за ръка.

В огромното помещение цареше спокойствие, но вратите на банята, тоалетната на няколко стаи, както и външната, зееха отворени. Полилеят се клатушкаше леко, едва забележимо. Том оглеждаше всичко наоколо, като потъркваше очи. Още не вярваше, че видяното е истина. Бети и Роби стояха горе и очакваха обяснение от главата на семейството, макар и ясно да знаеха, че той няма да даде такова. По-късно те смирено се върнаха в леглото си. До сутринта не успяха да заспят.

За закуска Бети беше направила препечени филийки с масло и чай. Тримата членове на семейството седяха на масата, умислени и угрижени, обсъждайки станалото снощи.

— Трябва да се поровим малко върху историята на къщата — наруши мълчанието Бети. — За да се случват такива работи, навярно има някаква причина.

— Но аз зная историята й. Няма какво да се е разиграло тук. Все пак става дума за моето семейство — възрази Том като хапна голям залък от препечената филийка.

— Татко, чел съм в моите книги, че там, където витаят призраци, се е случило нещо лошо — обади се Роби. Гласът му трептеше от страх.

— Аз някой ден ще изхвърля тези книги. Няма да позволя да четеш такива глупости! — отвърна Том със сърдити нотки в гласа. — Нищо лошо не е станало. Няма и как да е станало.

Бети си досипа чай, отпи от него и след това каза:

— Не е ли странно, че до преди два месеца никой от нас не знаеше нищо за тази къща. Вероятно по някакъв начин родителите ти не са искали да се разбира за нея.

Том стана все по-замислен. Залъците ги дъвчеше бавно, все едно му засядат в гърлото.

— Права си, скъпа. Трябва да опитаме да научим нещо повече за къщата. Сега ще запаля колата и ще отида до шерифа, за да го разпитам.

— Може ли да дойда с теб — попита Роби.

— Елате и двамата — съгласи се Том.

Шериф Тревор Дилън не им съобщи нищо интересно за историята на имението, по-точно — разказа им това, което знаеха. Но на излизане отново срещнаха лудата жена. Погледът й беше втренчен и кървясал. Тя погледна диво към тях и опита да ги заговори:

— Вие обитавате голямата къща на хълма, нали?

— Да — плахо отвърна Бети, — това е злокобно място! В подземието витае злото! Изчезвайте от там!

— Какво витае? Какво е това зло? — обезпокоен попита Том.

— В подземието ли? — зададе въпроса си и Роби.

— Аз съм екстрасенс и усещам местата, обитавани от духове. Има мирни духове, но има и войнствени. Във вашето имение духовете са войнствени. Когато минавам оттам усещам силна отрицателна енергия, идваща от цялата къща, най-вече от подземието.

— А знаете ли какво се е случило в къщата? Какви са причините за това? — попита Бети.

— Не зная на какво се дължи, но навярно в миналото се е разразило ужасно събитие. Лошото е, че и никой от градчето не знае. Сигурна съм само, че там са живели хора и са напуснали.

— Майка и татко са живели там — каза Том.

— Мегън, остави хората на мира! Колко пъти трябва да ти го казвам? — чу се гласа на шерифа, който идваше към тях. Жената погледна намръщено към него.

— Не, няма проблеми, нека говори — обади се Том.

— Тази жена пълни главите на хората с всевъзможни глупости. А тук има дете все пак.