Донко Найденов - Ударите на съдбата

Роби бе събуден от Том. Бети стоеше встрани и гледаше загрижено:

— Какво стана момчето ми? Защо си тук?

— Не знам — несигурно отговори детето, докато се оглеждаше учудено.

— Защо си ставал през нощта? — попита Бети.

— Не знам, не помня — отвърна то, но в следващия миг погледна огромния портрет и изкрещя:

— Той… той… видях го на огледалото. Целият беше в кръв. Беше много страшно. Устата и зъбите и очите му бяха страшни… Преди това нещо удряше по пода. Аз затова слязох. Отдолу се чуваха звуци и нещо като говор. А се събудих, защото стаята ми се тресеше. Не стаята, а само секцията… — занарежда отчаяно Роби.

— Успокой се, успокой се, детето ми. Тук няма никой друг, освен нас.

— Има, има, в огледалото! Беше оня човек от портрета! Татко, страх ме е тук! Страх ме е!

— Човекът от портрета е дядо ти като млад — започна да обяснява Том. — Какво ще прави тук, след като толкова отдавна е напуснал това място?

— Дядо… да, това е дядо — Роби се отпусна, — но защо го видях в огледалото като млад?

— Това е внушение, момчето ми — започна да говори Бети, — когато изпитваш страх от нещо, то понякога ти се явява като привидение. Прави го единствено съзнанието ти, а в действителност видението не съществува.

— Мен ме беше страх още от самото начало тук. Дали е от съзнанието? А как ще обясните това, че секцията на стаята ми се тресеше и нещо удряше силно по пода тук — отговори Роби, възвърнал обичайната си способност за мъдро изразяване, въпреки крехката си възраст.

— От съзнанието е. Просто си сънувал всичко това, и като сомнамбул си тръгнал надолу. Сомнамбулизмът също е предизвикан от страха. Ще ти мине — обобщи Том и продължи. — Сега стани и нека двамата погледнем в огледалото, да видим какво ще се случи.

Те влязоха в банята и погледнаха в отразяващия светлината предмет, закачен върху стената. Там се виждаха само техните лица и Роби започна да се успокоява малко по-малко.

Но Бети продължаваше да бъде неспокойна. В тази огромна къща имаше нещо, което я плашеше. Тя не вярваше в духове, но всичко случващо се й действаше върху психиката. На няколко пъти сподели опасенията си с Том, но той все я убеждаваше, че всичко е наред. Роби също често говореше за духове, може би още беше в потрес от страшната случка и в същото време повлиян от приказките на лудата и от странното отношение на хората към тях. Това никак не й харесваше.

Философията на Том игнорираше ненормалните истории за духове и вампири. Той смяташе за реално всичко, което може да се види и докосне, другото бяха имагинерни измишльотини, имащи цел да направят по-интересен живота на хората. Като глава на семейството трябваше да успокои останалите и да ги вкара отново в правилния път на хармонията.

В интерес на истината, Том също не беше спокоен. Предишния ден, при влизането в къщата, той видя в подземието лице, което го гледаше със страшни, кървави очи. След това лицето изчезна внезапно, сякаш се изпари за миг. Днешната случка засили подозренията му, че тук става нещо нередно. Имаше много въпроси без отговор, като например: защо всички майстори си тръгнаха оттук и дори не пожелаха да получат надниците си; защо хората ги отбягваха, когато разбираха, че отиват към това имение; защо така крещеше онази побъркана жена?

Той трябваше да бъде силен. Трябваше да се справи с това изпитание, което застрашаваше устоите на неговата крепост — семейството му.

Малко преди обяд те тръгнаха на пикник край езерото. Бяха го планували преди два дена, но едва сега намериха свободно време за това прекрасно местенце. Искаха вътрешно и да сменят обстановката, която бе доста нажежена през последните дни. Езерото беше на около четири мили от градчето и наистина бе много красиво. Освен това, около брега му имаше изненадващо много хора — нещо нехарактерно за този район. Явно почти всички жители на околността тръгваха към това място при всеки удобен момент.

Пикникът беше изключително приятен. И Том, и Бети се бяха откъснали от мислите, свързани с къщата, и се наслаждаваха на чудесната природа. Бяха си сготвили ястия от месо, картофи и риба и сега опитваха плодовете на своя труд. Роби се беше запознал с няколко момчета и тичаше с тях около езерото. Цялата идилия им показа, че красотата невинаги означава прелест, блясък, модерни светлини, богатство. На връщане бяха пуснали музика в колата и пееха. Не се беше случвало, особено в последния месец всички те да са в толкова добро настроение.