Донко Найденов - Ударите на съдбата

Жената се оттегли бавно, след като видя шерифа. Но все пак се провикна:

— Трябва да знаете, че винаги можете да разчитате на мен! Името ми е Мегън Трейси и съм екстрасенс!

Шерифът направи лаконичен жест към жената, показващ, че няма работа там, а след това попита обърканите членове на семейство Гайгер:

— Наистина ли мислите, че може да разчитате на тази жена?

— Най-вероятно, да — отговори Бети.

— Искам да ви кажа, че ако има някакъв проблем, аз също ще ви се притека на помощ.

— Благодарим за това, наистина сме ви признателни.

— Чувал съм разни истории за вашето имение — каза след известен размисъл Тревор. — Мислех, че това са бабини деветини, нали знаете какви слухове се носят в малките градчета. Но… наистина ли във вашия дом се случват странни работи?

Том се почеса по главата, направи няколко крачки и отговори:

— Случиха се някои неща, които не успяхме да си обясним. Все пак не казвам, че те са необясними, може би не сме сигурни къде се крие обяснението… — Том се запъна, видимо объркан.

— Дано не се налага, но ако се стигне до там, може да ме търсите по всяко време. Между другото, разказват, че тази Мегън е добър екстрасенс, макар че аз лично не я уважавам.

Малко преди обяд тримата се върнаха в имението. На долния етаж имаше две заключени стаи, които те решиха да изследват. Разбира се, разполагаха с ключове и за тях, но стаите бяха пълни с разни вехтории и поне досега не провокираха любопитството им. Том и Роби се заеха да разровят вехториите, докато Бети приготвяше храната.

В една от стаите откриха два албума със снимки. Единият взе Роби, а другият — Том.

— Татко, ела да видиш нещо — каза Роби малко след като започна да го разлиства.

— Какво има? — попита Том. — Този човек кой е? — момчето държеше снимка на сватба, където се виждаха много хора. Той сочеше конкретно лице, младоженеца.

— Това е дядо ти като млад.

— А тогава този кой е? — Роби посочи друго лице. Очите на Том се намръщиха, изражението му се промени:

— Това… пак трябва да е той… но как? Боже мой!

Том взе и други снимки. На много от тях бащата на Том имаше двойник, и то не обикновен двойник, а някой много по-близък.

Те разгледаха фотографиите. По всичко личеше, че стария Рандолф Гайгер е имал брат близнак. Въпросът бе къде е сега той? Защо никой досега не беше споменавал за него? Повечето снимки бяха от сватбата на Рандолф и Летисия. Имаше и от детството им, как двамата близнаци — единият от които със сигурност бе Рандолф — се бяха прегърнали братски. Те си приличаха като две капки вода, така че трудно можеше да се определи кой, кой е.

Въпреки че преровиха всяко кътче от двете стаи, не откриха друго интересно, освен снимките. Все пак началото на загадката бе поставено.

— Ало! — Том чу гласа на майка си.

— Мамо, ти ли си?

— Да Том, какво има момчето ми?

— Как я караш? Добре ли си?

— Да разбира се, с Тифани си правим компания почти непрекъснато. Не скучая. А вие как сте?

— Добре сме. Мамо, татко имал ли е брат близнак? — избрал директния подход, Том предпочиташе да научи истината възможно най-бързо.

Отсреща последва мълчание. Чуваше се само насечено дишане.

— Мамо, добре ли си?

— Д… Да — чу се слабия глас на майка му, — да, имаше брат близнак.

— А защо никой не ми го е споменал досега? Къде е той сега?

— Той замина за Швейцария. Откакто напуснахме онази къща, изгубихме всякаква връзка с него — с несигурен глас отвърна Летисия.

— Искам да знам защо чак сега научавам за него? И ако е така, кога е заминал?

— Горе-долу по същото време, когато ние напуснахме Прегин. Баща ти не искаше да се знае за него. Той също е част от миналото, а както знаеш, татко ти не обичаше да се рови в него.

— Как се казва този човек?

— Хенри, защо питаш?

— Просто питам, майко — отвърна Том.

Въпреки че думите бяха изречени от Летисия, неговата майка, този отговор не задоволи Том. Тук определено се криеше загадка, свързана с този брат близнак. Но каква? Наистина ли бе заминал за Швейцария? Защо духът на Рандолф, или на брат му, витаеше кървясал из къщата? Може би искаше да разкрие някаква тайна.

До преди лягане се случи още едно неприятно събитие. Невидимата сила се разрази отново — в единия край на всекидневната дочуха неразбираема реч, все едно двама души говореха. Сетне виковете отслабнаха и се превърнаха в шепот. Малко по-късно от всички стени започнаха да кънтят силни удари — толкова силни, че сякаш цялата сграда завибрира. От нищото долетя смразяващ кръвта човешки рев, а след него звуците вече идваха откъм пода.