Донко Найденов - Ударите на съдбата

Когато се приближиха до завесата, Том отново спря. През главата му преминаха всевъзможни мисли. Очакваше, когато открехне завесата, пред него да се появи призрачно същество, а защо не луд маниак. Той отново доближи ухо и се заслуша. Отвътре не се чуваше нищо, сякаш помещението беше мъртво от векове. Но въпреки всичко, точно тук той бе зърнал оня зловещ лик, точно тук Фредерик беше видял онова, което е предизвикало инфаркта му. Том съжали, че изобщо бе влязъл в това подземие. Най-лошото от всичко беше, че и детето бе него, а поради крехката му възраст, то едва ли би понесло да е свидетел на ужасно събитие в глъбините на това осквернено място. Ръката на Том бе леденостудена, както и тази на Роби. Том стисна зъби, напрегна цялото си тяло и открехна завесата!

Не се беше излъгал, когато предположи, че това помещение е баня. По стените и по пода имаше стари плочи, покрити с дебел слой прах, отстрани се разстилаше перваз, на който бяха поставени шампоани, четки за зъби и други приспособления за лична хигиена. От закачалките висяха кърпи, а над тях се очертаваше прозореца, който беше потъмнял от мръсотия и паяжини. На пода, по средата на банята, имаше желязна и почти ръждясала вана. Тя, също като цялото подземие, беше покрита с дебел слой прах. Том и Роби се приближиха до ваната и погледнаха вътре. Това, което видяха, ги накара да се вцепенят от ужас! Вътре имаше голям касапски нож, а до него — малка, пропита със старост хавлиена кърпа. Почти цялата вътрешност на ваната бе покрита с някаква пръст, която по стените образуваше засъхнали капки.

— Това е кръв! — извика Роби.

— Да, моето момче, съсирена кръв отпреди много години — отвърна приглушено баща му.

Върху ножа и кърпата също имаше петна от тази пръст. Том усети как въздуха натежава и притиска силно белите му дробове.

„Убийство! — помисли си той. — Тук е извършено убийство!“

— Татко, погледни! — каза Роби и посочи пода.

Виждаха се капки от тази пръст, които водеха към прага и навън. Том, след като вдигна завесата, видя, че те се губят в мръсотията на голямата стая. Пред очите на бащата притъмня и той изрече глухо:

— Хайде да се махаме — след това избута сина си през завесата, към голямата кална стая. Роби полетя назад и се удари в гардероба. От там падна нещо и редом с дрънкащия звук от удара на предмета в пода, проехтя приятна звънлива мелодия. Звучеше част от петата симфония на Бетовен. На земята лежеше стара музикална кутия, която някак си се беше задействала от удара. Върху нея, в такта на музиката, се движеха две танцуващи кукли. Момчето я вдигна и прочете на глас надписа върху нея:

— „От Рандолф за Летисия с много любов.“

Първото, което Том си помисли, когато видя написаното бе, че това беше много пестелив надпис — нехарактерен за романтичната натура на Рандолф. Но в следващия миг го налегнаха носталгични чувства, той взе кутията от Роби, разгледа я от всички страни и внимателно я постави върху гардероба.

— Да се махаме — отново предложи Том и двамата с Роби бързо напуснаха помещението.

Когато Клаус пристигна, Бети вече беше събрала багажа. Прислужникът и Том пренесоха саковете в автомобила:

— Пази се — каза Бети на Том и те се целунаха за довиждане. — Ще се видим след няколко дни. И да не забравиш да се обаждаш.

— Довиждане и от мен — извика Роби и също целуна баща си. — Когато се видим, ще ни разкажеш какво си открил. Обещай ми.

— Обещавам ти, момчето ми — отвърна Том.

Той наблюдаваше отдалечаващия се автомобил с горчивина. В съзнанието му се прокрадваше неприятната мисъл, че никога повече няма да види семейството си. Той тръсна главата си, обърна се и влезе в двора, като си даде дума повече да не мисли по този начин. Влезе в къщата и погледна часовника, който показваше осемнадесет часа и тридесет минути. Накрая се съблече, легна на голямото канапе и след миг заспа.

Том вървеше сред житата. Всичко бе обляно с кехлибареножълт цвят. Някой го преследваше! Някакъв звяр! Той започна да тича. Не гледаше назад, но усещаше, че звярът го настига. Вече тичаше сред пясъците на пустиня. Тичаше бавно, а звярът го гонеше с огромна, бърза крачка. Изведнъж той легна в пясъците и започна да се заравя. Инстинктът никога не го напускаше. Отзад се чу звук от силен удар, след това — още един. Какво правеше това чудовище? Вероятно го търсеше сред пясъка и тези звуци бяха в изблик на ярост. Той беше закрил очите си и не виждаше случващото се. Беше се свил в една яма, за да не гледа към ужасяващата твар отгоре му. Изведнъж погледна. Пред него в кехлибарената тъма две зеленикави очи го наблюдаваха със стръвнишки взор! Той опита да извика, но от гърлото не излезе звук, сякаш беше онемял.