Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Не обърнах внимание на тази смехотворна и егоистична забележка, защото не желаех да влизам в излишен спор точно когато ми се откриваше възможност да подобря положението си. Докато решех косата на Махтоб, казах с глас, който се постарах да прозвучи съвсем безразлично:

— Добре, добре, ние ще отидем сами.

Муди бе изцяло погълнат от собствената си болка и не прояви подозрителност, но подметна, че едва ли ще се справя с тази задача.

— Едно такси не знаеш да спреш! — рече той.

— Знам. Нали всеки път те наблюдавам как го правиш. Обясних му, че ще изляза на улица Шариати и ще кажа:

„Седа зафар“, което значи, че ни е нужно такси, което пътува по посока на улица Зафар.

— Трябва да бъдеш упорита — рече Муди. Ще бъда.

— Добре — съгласи се той и си легна отново. Зимната утрин ни посрещна с леден дъх, но аз не му обърнах никакво внимание. Отне ми доста време да спра такси. Най-сетне с риск на живота си почти се хвърлих пред една кола, но важното е, че успях. Факт е, че можех да се оправям из Техеран, а това ме приближаваше с крачка към възможността да се измъкна от него и страната.

Таксито бе пълно с иранци. Бавно се промъкваше през задръстванията. Шофьорът натискаше ту газта, ту спирачката, ту клаксона и неистово ругаеше ислямските си братя — наричаше ги „саг“, един особено злобен епитет, който буквално значи „куче“.

Пристигнахме навреме и без инциденти. Когато обаче четири часа по-късно на път към къщи застанах пред училището и започнах да правя отчаяни опити да спра оранжево такси, един бял пакон, местно производство (най-често срещаната кола в Иран), в която се мъдреха четири жени в черни чадори, бавно мина край мен в дясното платно. За моя изненада жената на предната седалка свали стъклото и ми извика нещо на фарси.

„Дали не пита за посоката“ — зачудих се аз.

Колата спря при завоя съвсем наблизо. Четирите жени излязоха и хукнаха към нас. Стискаха чадорите под брадичките си и крещяха нещо в един глас.

Недоумявах с какво може да съм разгневила тези жени, когато Махтоб отвърна на безмълвния ми въпрос.

— Сложи си хубаво русарито — подсети ме тя. Докоснах шала си и усетих, че оттам светотатствено се подават няколко кичурчета коса, така че побързах да смъкна русарито надолу. Четирите жени се върнаха в пакона и отново потеглиха. Спрях едно оранжево такси и с Махтоб се прибрахме у дома. Муди се чувстваше горд от постижението ни, а аз бях особено доволна, въпреки случката с четирите жени в белия пакон.

На следващия ден госпожа Азар ми обясни загадката.

— Вчера забелязах, че ви се случи неприятност — каза ми тя. — Видях онези жени, които се втурнаха към вас, докато се опитвахте да спрете такси. Тъкмо тръгвах да ви помогна, когато те си отидоха.

— Кои бяха? — попитах я аз.

— Пасдар. Това бяха жени пасдар.

Е, най-после равенство. Специалните полицейски женски служби имаха толкова власт, колкото и колегите им от противоположния пол. Те следяха за задължителното облекло на жените.

Двайсет и пети декември 1984 година беше най-тежкият ден в живота ми. Не се случи нищо особено и именно това бе причината за страданието ми. Не можех да зарадвам Махтоб с коледен подарък, а при сегашните обстоятелства дори не исках и да правя опит, за да не събуждам носталгията й. През този ден мислено бях у дома в Мичиган с Джо и Джон, с родителите ми. Муди не ми позволи да им се обадя и да им пожелая весела Коледа. Не бях говорила с Хелън от няколко седмици, откакто ме предупреди за загадъчните жени, които ме търсели. Нямах никакви новини за състоянието на татко, никакви новини за синовете си.

В Техеран този ден не се празнува, а това означаваше обикновен учебен ден за Махтоб. Настиналият Муди ме обвини, че съм лоша съпруга, щом стоя с Махтоб в училище.

— Трябва да си дойдеш у дома и да ми приготвиш пилешка супа — каза той.

— Тя няма да иска да остане сама в училище — отвърнах му аз. — Знаеш го много добре. Насрин ще ти приготви пилешка супа.

Муди ме изгледа мъченически. И двамата знаехме, че Насрин е ужасна готвачка.

„Дано пилешката й супа те убие, помислих си аз. — Или простудата.“ Право да си кажа, все се молех: „Боже, нека му се случи нещо. Нека го убие бомба. Нека получи сърдечен пристъп.“ Знаех, че е грешно да храня такива помисли, но те непрекъснато се въртяха в главата ми.

Този ден учителките и персоналът направиха всичко възможно, за да ме поразвеселят.

— Весела Коледа! — рече ми госпожа Азар и ми връчи едно пакетче.